Work Text:
Керис беше свикнал на напрежение. Все пак трябваше да спасява кралството ( или кралствата, зависи колко некомпетентна беше сестра му в дадена ситуация ), беше длъжен да потушава граждански войни, задоволява жена си в леглото и да води преговори с хора, които предпочиташе да види забити на колове. Напрежението беше неизменна част от ежедневието му.
Но нищо, НИЩО, не можеше да се сравни с темперамента на двама тийнейджъри, затънали до уши в критическата.
- ПРЕСТАНИ ДА МИ КРАДЕШ НЕЩАТА!
- ЩЕ ПРЕСТАНА, АКО ТИ СПРЕШ ДА ИЗПОЛЗВАШ САБЯТА МИ ЗА "ЗАНИМАНИЯ" С ПРИДВОРНИТЕ ДАМИ!
А после в синхром:
- ТАТКО!!!!
Керис не ги виждаше, понеже вратата на кабинета му още бе затворена, но можеше ясно да чуе спора. Дори махагонът не държеше семейството далеч.
Много ясно виждаше сцената пред себе. Дъщеря му, в типичното си тренировъчно облекло, крещеше по брат си, а косата ѝ се развяваше зад нея. Отис от друга страна бе запазил напълно стегната стойка, единствено ръцете му говореха колко е бесен ( поради каквато ѝ да е причина да беше този път). Керис беше свикнал на ситуацията, беше я виждал твърде много пъти.
Това обаче не знаеше, че му харесваше.
- Можеше да ги изпратиш в интернат за малолетни престъпници в Итикана - каза си Керис, докато потъркваше слепоочията си,- но НЕ, ти реши да бъдеш либералния родител.
След секунда, вратата се отвори с трясък. Децата му заговориха едно през друго, бутайки се взаимно, за да имат по-близка позиция до баща си.
- О, деца мой, каква радост сте за очите ми! - вдигна ръце Керис. - На какво дължа днешното посещение?
Ларен надви брат си и застана пред бюрото му, изправена като струна. Единствената му дъщеря беше наследила строгото изражение на майка си и къдравата ѝ коса, която обаче бе подстригала късо, по начина, по който го правеха мъжете от войската. Но приликите свършваха дотук. Момичето му имаше яка фигура и едно нетипично за семейството им поведение, лишени от всякаква толерантност към хумора. Въпреки това, тя беше най-доброто допълнение към военните сили и нямаше срам да свива мускулите си, когато група от твърде нахални гости си позволеше да каже на каквото трябва.
- Татко, молим да бъдем извинени, но има наложителен разговор, който трябва да проведем...
- Чак пък наложителен...
- МЪЛЧИ ТАМ!
Отис беше пълната противоположност на сестра си. Само с две години по-възрастен от нея, той като че ли бе роден на съвсем друго измерение. За разлика от Ларен, момчето носеше вечна усмивка, изпълнена с толкова чар, че всеки поданик и гост се изчервяваше при вида ѝ. Косата му бе руса, почти бяла, а фигурата му беше като на Зара - финна, но атлетична. Всички тези белези караха момчето да изглежда като някое феерично създание, излязло от океана на бурите. Ако Ларен беше ужасът на бойното поле, то Отис бе любимецът на империята. Отис твърде много напомняше на Керис за самия него като млад и кралят беше наясно дали това го радваше, или тревожеше.
- Отис отново се показа като безотговорен и изключително неуважителен спрямо която лично пространство. Отивах да тренирам, когато си дадох сметка, че сабята ми липсва. Върнах се обратно в покоите си и намерих скъпия си брат в доста некомфортна позиция...
- Говори за себе си...
- ...с една от гостенките на леля. Но освен факта, че беше в моята стая, той използваше оръжието ми за...не знам как да го нарека, но по сабята ми има съмнителна бяла течност, което те навежда на мисълта татко, за използването на оръжието ми в ситуацията.
Керис вдигна вежда към сина си.
Отис сви рамене с престорена вежливост:
- Няма още име татко, каза ми го един търговец от Харендел.
- ЕТО ЗА ТОВА ГОВОРЯ! ТОЙ НИКОГА НЕ ВЗЕМА НИЩО НАСЕРИОЗНО!
- Деца, деца - Керис вдигна помирителни ръце. - Ситуацията ми е пределно ясна. Отис, ще изплатиш на сестра си сабята от личната си съкровищница, а за теб скъпа Ларен, ще подменим ключалката на вратата. Доволни?
Ларен явно не бе напълно доволна, но точно преди тя и Отис да се завъртят и да си тръгнат, баща им добави:
- И още нещо скъпо момче; ако сестра ти те хване в още една такава сцена, ще и дам лично ножиците за обрязване.
- ХА! Благодаря татко! - извика дъщеря му и изблъска брат си в коридора, преди той да се опита да протестира.
Керис сложи ръце зад главата си и се облегна назад. Още едно добро родителско дело.
- Наистина ли ще ѝ позволиш да го кастрира? - запита Каспиян изпод бюрото.
Той беше на осем, с приблизително десет години по-малък от двамата си по-големи брат и сестра, той бе твърде далеч от тяхната зона на интереси, което често го поставяше в позицията да се забавлява сам. И да седи под бюрото на баща си.
- Не бих посмял, понеже майка ти след това ще кастрира мен, но сплашването беше съществено за ситуацията.
- Не са ли твърде големи, за да идват при теб?
- Прав си, но за жалост, когато опре до такива спорове, братята и сестрите винаги ще бъдат малки деца, които искат помощ от родителите си.
- Това не беше толкова мъдро, колкото звучеше в главата ти, нали?
- Даа.
Последва кратко мълчание, през което и двамата вършеха каквито задължения имаха. Не беше редно Керис да си го мисли, но присъствието на малкия му син му носеше успокоение, което никой друг преди Зара не му носеше.
Всяко едно от децата му носеше по една черта на Зара и Керис не можеше да прецени дали това е добре, или зле. Имаше чувството, че духът ѝ бе оставил траен отпечатък върху съществуването му, отпечатък, който никога не можеше да отмие; още от първата им среща преди повече от 20 години, ефектът, който тя имаше върху него, бе нещо несравнимо и заплашваше да се превърне в съществена необходимост за съществуването му. Всяко нещо, върху което тя се докоснеше, попиваше есенцията ѝ и като че ли ставаше по-живо, по-реално от преди. Дори децата им, които бяха самият синоним на индивидуалност, носеха по нещо от нея, което го караше да се запита дали обещанието, което Зара му беше дала преди толкова много години, всъщност е било от онези древни клетви, които свързваха две души в едно.
"Каквото и да става, аз ще те следвам. Няма значение къде ще сме, какво ще правим, с кого ще бъдем - ти и аз ще сме едно. "
Едно обещание, изречено преди толкова много години в един в окоп посредата на разгаряща се битка.
- Добре ли си? - запита Каспиян. Керис не бе създал, че е прекъснал работа и се бе взирал в нищото за незнайно колко време.
- Всичко е повече от наред - отвърна той и се надигна от стола си. - Отивам да видя мама, а ти имаш задачата да пазиш кабинета.
- Може ли да плаша книжовниците?
Керис се спря замислен на вратата.
- Можеш, но недей да използваш гласа на демона призовател.
Докато вървеше към покоите си, Керис си помисли " Какъв страхотен баща съм".
*******
- Надявах се да дойдеш - прошепна Зара.
Зара беше войн, боец с неописуеми възможности, но всеки път, когато носеше едно от децата им, това я изтощаваше неимоверно много.
Стаята им бе хладка. Завесите бяха спуснати и единствената светлина идваше от настолната лампа на нощното шкафче.
- Какво имаш предвид? - запита Керис, докато сядаше на леглото. То бе неоправено, завивките бяха намачкани, а чаршавът се спускаше от едната страна. - Аз винаги съм тук.
- Така е, но се прибираш винаги след залез. Понякога се надявам да дойдеш по-рано, за да мога да те прегърна.
Керис погали нежно главата ѝ. Косата на Зара бе необичайно несресана, къдриците хвърчаха навсякъде. Бялата ѝ нощница се издуваше от надутия като балон корем. Керис се наведе и го целуна.
- Нали съзнаваш, че никога не ми говориш толкова сладко, когато си накрак?
- Това е от хормоните.
- Не бих имал нищо против да бъдеш по-ниска отвреме-навреме.
- Избирай: мила или сексуално активна.
- Мисля, че знаеш отговора.
Керис целуна косата ѝ.
- Как си днес?
- По-добре от вчера. Не рита толкова много. Лара ми донесе някакъв чай, който дойката ѝ е предписала навремето.
Още от първата бременност на Зара, Лара се беше провъзгласила за основен член на маридринското акушерско дружество. Керис не знаеше как да се чувства спрямо сестра си, макар да бяга минали толкова много години след последния им спор ( военен спор, за да сме точни; и двамата все още не бяха сигурни дали се харесват ), присъствието ѝ му носеше безпокойство. Въпреки това той ѝ бе благодарен за стореното спрямо Зара и децата им, които Лара приемаше като свои.
"Това между теб и мен не засяга тях - бе му казала Лара веднъж. - Не е тяхна вината, че татко стори, каквото стори. Но ти го каза най-добре братко, не помниш ли? "Трябва да работим към мир, а не към война." Е, какъв по-добър начин да сторим това, от този да работим над семейното единство?"
Лара и голямата ѝ уста. Но този път беше права.
- Имам малко време при теб и след това трябва да се връщам обратно. Оставих Каспиян да пази кабинета.
- Най-вероятно плаши хората с демонски писъци.
- Даа, най-вероятно.
- Полежи с мен за малко, просто легни.
Керис положи глава върху възглавницата и се вгледа в очите на жена си. Тези дълбоки очи, които му бяха причинили толкова щастие, страст и мъка, сега го гледаха с цялата любов на света.
- Обичам те - прошепна той, целуна я по устните, а тя го целуна в отговор.
И както лежеше там, в прегръдките на единствената жена, за която беше готов да срине света, и нероденото им дете, Керис се почувства готов за нещата, които годините щяха да им донесат.