Work Text:
Този покорен поглед, помисли си Любо, щеше да го довърши.
Той взе ръцете на Рая в своите и нежно ги стисна.
– Не, наистина не мисля, че трябва да го правим.
– Но защо? – попита Рая. – Аз го искам и ти го искаш. Защо не?
Любо се подсмихна.
– Защото може да бъде опасно.
– Е, и? – дъщеря му отърка коляното си в крака му. – Не е ли точно там забавното?
Любо погледна през прозореца. Поредната зима без сняг. Вече започваше да свиква, макар че още не можеше да забрави как като малък трябваше да прави пъртина, за да стигне до училището през поне два месеца от годината.
– Хайде, Любо... – прошепна Рая в ухото му, червените ѝ устни се отъркаха в кожата му, карайки дъха му да спре. – Ще бъде забавно. Обещавам. Откога не си правил нещо опасно?
От тази сутрин, помисли си Любо, когато те любих за последно.
Той плъзна поглед по красивото си момиченце, неспособен да изкаже с думи колко я обичаше и ѝ се възхищаваше. През последните години, откакто живееха заедно, тя беше пораснала много. Това си личеше и в по-строгите ѝ и умерено къси тоалети, в начина, по който бе започнала да нанася грима си по-леко и чувствено, в изпълнените с мекота и в същото време настоятелност женствени погледи, които се бе научила да отправя, но най-вече в държанието ѝ. От сърдито на целия свят плахо момиче Рая се бе превърнала в горда, разумна и самоуверена жена. Тя вече можеше да се справя сама в живота, и то много добре. Вече не се караха за глупости. Всъщност, почти за нищо не се караха, особено откакто спяха заедно. Любо не се съмняваше, че да отидат заедно на вечеря и да се държат като двойка не е добра идея, но това бе единственото, което бе поискала Рая за празника. Как да ѝ го откаже?
Тази нощ, с изисканата си черна рокля и тъмен грим, тя изглеждаше като изкусителка, създание на нощта, дошло да го прелъсти и направи част от мрака. Любо си знаеше, че няма да може дълго да брани позицията си. Само един поглед от Рая и всичко в него се подчиняваше на желанията ѝ.
Знаеше колко много тя желае да прекарат една вечер навън заедно. Освен това нямаше да отидат на място, където биха могли да срещнат някой познат. Нямаше за какво да се тревожи.
– Добре. Печелиш – измърмори срещу устните ѝ и я целуна силно и дълбоко. Тя обви ръце около врата му с готовност, която почти го подлуди. От толкова време Рая му беше любовница - не, нещо повече, тя бе негова жена, съпруга - макар че никой не го знаеше, и колкото и пъти да се любеше с нея, винаги беше завладян от мисълта колко правилно е усещането да бъде с нея по този начин. Откакто беше с нея, за пръв път в живота си се чувстваше истински щастлив, спокоен, цял - у дома. Да, това беше думата - чувстваше се у дома. Мислеше, че той дава на Рая дом, но всъщност тя, за разлика от майка си, му бе показала какво е усещането за истински дом.
Обичаше я. Лудо, безкрайно, повече от всичко.
Пусна я и се усмихна на вълнението в очите ѝ.
– Отивам да си взема сакото.
– Добре – Рая грееше щастливо. Притисна се към гърдите му за миг, въздишайки доволно. – Обичам те, Любо.
Той я целуна по шията.
– Аз теб повече, ангел мой.