Work Text:
Не, това не можеше да е истина, помисли си Кристина.
Стъмваше се, започваше да вали, а колелото ѝ отказваше да върви - в тъмнината дори не можеше да види какво точно е повредено, за да се опита да го поправи! И най-"хубавото" - към нея се приближаваха двама мъже, които изобщо не ѝ вдъхваха доверие.
Може би просто искаха да помогнат на дамата в беда. Трябваше да мисли позитивно. Или да бяга. С един би могла да се справи, но за двама не беше сигурна, освен това те бяха много по-едри от нея. Ами ако имаха някакво оръжие?
Ако беше с униформата, изобщо нямаше да се притеснява. Пистолетът щеше да ѝ бъде от страшна полза точно сега, но когато излизаше цивилна, не го носеше. В момента обаче жестоко съжаляваше за това.
– Добър вечер – избоботи единият от мъжете. Никак не ѝ харесваше как очите му шареха по тялото ѝ. – Може ли да помогнем?
– Не, всичко е наред – отвърна Кристина. Незабележимо отстъпи назад - още малко и щеше да излезе под навеса, на дъжда, но това беше най-малкият ѝ проблем. Огледа се с надеждата да види някой друг или поне отворено заведение - напразно.
– Живея наблизо – каза ухилено другият мъж, по-младият. – Ела у нас на топло, ще пийнем, ще се опознаем...
Кристина отстъпи още малко назад. Помисли си, че нямаше да приеме, дори и да бяха симпатични - очите им излъчваха жестокост.
– Не, благодаря.
Мъжете се спогледаха. Тя разбра точно в кой момент постигнаха взаимно съгласие да я нападнат. Приведе се напред и когато те пристъпиха към нея, ритна по-слабия в топките и го блъсна по гръб на земята. Знаеше, че него по-лесно може да събори, а от другия се надяваше да избяга, но за съжаление той я сграбчи, преди да е стигнала много далеч. Кристина му нанесе няколко удара с лакът. Той извика от болка, но не я пускаше. Тя ритна и него в слабините. Мъжът изписка и я блъсна силно в близката ограда. Зави ѝ се свят. Сега беше моментът да избяга, но дори не можеше да върви в права линия! Онези двамата вече се изправяха и след малко щяха пак да тръгнат към нея.
Подпирайки се на оградите, Кристина тръгна напред. Главата я болеше, но май поне нямаше кръв. Трябваше да издържи, сигурно след малко щеше да се почувства по-добре.
– Ей, къде отиваш! Ела тук!
Тя не погледна назад, това само щеше да усили световъртежа ѝ. Продължи да върви с усилие, без да обръща внимание на дъжда и виковете на онези изроди. Вече бе успяла да се отдалечи доста, но ги чу да се приближават.
В същия момент една кола се зададе по улицата и паркира точно до нея. Кристина се завъртя бавно и видя как мъжете се колебаят, но накрая закуцукват обратно назад толкова бързо, колкото можеха.
– Дамата има ли нужда от помощ? – попита познат глас.
Кристина вдигна очи и видя един криминално проявен, досаден субект, но в момента му се зарадва така, сякаш той беше най-симпатичният човек в града.
– Язид... Справях се, но малко помощ няма да ми е излишна – призна тя.
Язид се усмихна и отвори пасажерската врата на колата. Кристина знаеше, че тая кола не е негова, сега обаче беше склонна да му прости дори кражба, когато той внимателно ѝ помогна да седне.
– Къде да те закарам? – попита Язид, след като се върна на шофьорското място.
– Вкъщи... Не, може ли първо да приберем колелото ми?
– Може всичко, което поискаш, но дали не е по-добре да отидем в болницата? – Язид я гледаше с нещо, което ѝ заприлича на загриженост. Не го беше виждала загрижен, така че нямаше как да знае. – Не ми изглеждаш добре.
– Добре съм – възрази Кристина. – Просто леко сътресение. Изкарала съм курс за първа помощ, така че имам известна идея как да преценя.
– Добре – Язид се замисли. – Дишане уста в уста ще помогне ли?
Тя бутна рамото му с ръка, без да е истински възмутена - знаеше, че той се шегува. Поне в момента.
– Просто ми вземи колелото, моля те. Ей там е, пред киното.
– Радвам се, че вече сме на "ти" – отбеляза весело Язид.
Дори не беше забелязала, че му говори на "ти". Е, когато някой ти помогне да не станеш жертва на изнасилване, това сигурно стопява ледовете донякъде. Тя изморено облегна глава на седалката.
– Не си въобразявай нещо. Впрочем, тая кола откъде си я взел?
Чу Язид да цъка възхитено с език.
– Дори и в такива условия полицайката никога не спи. Колата не е моя, но не се вълнувай, няма да ме вкараш в затвора за кражба. Поправях я за един клиент и сега проверявам дали работи нормално.
– Толкова по-добре – въздъхна Кристина.
Колата спря. Тя отвори очи и видя Язид да взима колелото ѝ. Тъкмо навреме, защото някакво момче тъкмо го оглеждаше от отсрещния тротоар.
В Ню Йорк могат да ни завиждат за престъпността тук, помисли си тя иронично. Не могат да се мерят с нас, колкото и да им се иска.
Наистина понякога беше изморително. Например тази вечер. А тя дори не беше на служба. Потръпна, осъзнавайки, че ѝ е студено, и свали мокрото си яке, преди да намокри и блузата ѝ.
Язид забеляза треперенето ѝ, когато се качи. Свали якето си и ѝ го подаде.
– Вземи. Вземи, поне докато включа парното.
– Благодаря.
Якето му миришеше на цигари и алкохол, но всъщност не беше неприятно. Кристина се почувства по-добре, докато голямата и топла дреха я обгръщаше. Напомни си, че дори и Язид да не се беше появил, тя почти бе успяла да избяга. Определено можеше да нанесе още няколко телесни травми на онези тъпаци, ако бяха опитали пак да я хванат.
Но отсега нататък нямаше да излиза без пистолет. Точка.
– Добре ли си? – попита Язид.
– Аха, да.
– Искаш ли... да ти взема от някъде кафе или нещо друго топло за пиене?
Тя се усмихна на неумелите му опити да бъде грижовен.
– Добре съм, казах ти. Изплаших се, но вече мина. И не съм пострадала сериозно. Всъщност онези типове може да са по-зле. Нищо чудно утре да трябва да отидат на уролог с кръв в топките.
Язид рязко натисна педала при това уверение.
– Радвам се за теб, но бъди по-внимателна с такива изрази, особено когато някой кара.
Кристина се засмя.
– Спокойно, теб няма да те удрям. Твоите топки са в безопасност... стига да не ме ядосваш.
– Вече и през ум няма да ми мине.
Минаваха близо до работилницата му, забеляза тя. Внезапно протегна ръка и я сложи върху неговата.
– Чакай, спри.
– Да, какво има?
– Може ли... може ли да остана да спя тук? Ако не, ме закарай до някой хотел. Не искам точно сега да се прибирам вкъщи, не ми се обяснява с майка ми. Тя е мила, но... имам нужда от спокойствие.
– Можеш да спиш тук – Язид изглеждаше изненадан, но не зададе повече въпроси. Сигурно се досещаше колко е сложно, когато живееш със супер грижовна майка. – Няма да ти искам пари, и без това смятах да работя още тази вечер. Но у нас ще ти е по-удобно...
– Не, благодаря – каза решително Кристина. – Не те свалям.
– Не съм си и помислил, че ме сваляш. И аз не го правя, просто съм любезен.
– Тук е добре, достатъчно любезност.
Малкият му гараж наистина ѝ харесваше. Там беше уютно, спокойно. Рядко беше идвала, но винаги ѝ се искаше да седне на дивана, да провери колко е мек всъщност и дали изобщо става за друго, освен за украса.
Точно там се намираше сега, с чаша горещ шоколад, който Язид изкопа отнякъде и настоя да ѝ направи, с някакво старо одеяло, под което беше напълно облечена, и наблюдаваше сънено как Язид бърника нещо под колата. Беше пратила съобщение на майка си, че ще спи при приятелка, така че нямаше нищо, за което да се тревожи. До утре вече нямаше да изглежда като блъсната от влак и майка ѝ нямаше да разбере, че ѝ се е случило нещо. Тя и без това така се безпокоеше заради работата ѝ...
– Сигурна ли си, че не предпочиташ да спиш в истинско легло? – попита Язид.
– Тук ми е добре.
Той излезе изпод колата, избърса ръце в някаква кърпа и след като дълго рови в едно чекмедже, ѝ подаде нещо. Кристина изправи глава, изненадана.
– Електрошок?
– Не че се съмнявам в способността ти да се защитаваш, но и на мен ще ми е трудно да се справя с двама опоненти наведнъж, а съм по-едър от теб. Вземи го, иначе нито една вечер няма да съм спокоен, след като си тръгнеш от тук.
Той да не би наистина да беше загрижен за нея?
– Колко струва?
Язид я погледна обидено.
– Не съм ти искал пари.
Тя се изправи до седнало положение.
– Много добре знам, че при теб нищо не е безплатно.
– Тогава можеш да ми го платиш с това, че го носиш.
– Ама ти сериозно ли?
– Кристина, започваш да ме изнервяш. Просто приеми, че човек не иска да ти се случи нещо, и престани да упорстваш.
Тя се усмихна и поклати глава, невярваща.
– А аз мислех, че ме сваляш просто ей така, да се правиш на интересен.
Язид вдигна вежди.
– Съставила си си доста специфично мнение за някого, с когото почти не си разговаряла.
Беше прав. Тя изобщо не го познаваше. И сега съжаляваше, че не го опозна по-рано.
– Просто ела тук и ме целуни.
Язид се наведе към нея с ръце от двете ѝ страни, но вместо да я целуне, спря така.
– Няма да стане.
– Какво? – тя не проумяваше защо отказва. Та нали точно това искаше винаги.
– Не сега. Не искам целувки от благодарност, задето те спасих.
– Нямах предвид това...
– Тази нощ ти помогнах, а ти още си в шок от нападението. Не мислиш рационално. Ако утре все още искаш да ме целунеш, тогава ще говорим по въпроса.
– Дръж се като идиот, щом искаш – каза тя и се сгуши в якето му, което ѝ бе дал вместо възглавница, но всъщност беше още по-очарована. Такъв кавалерски жест бе последното нещо, което очакваше от Язид. Изглежда, напълно беше грешала за него. Той съвсем не беше толкова лош, колкото си бе представяла.
Язид можеше и да мисли, че тя няма да иска да го целуне утре, но скоро щеше да разбере, че не е имало нужда да се тревожи.