Archive of Our Own ^beta

Chapter Text

Никола

Когато Никола беше на пет годинки, новата му майка Церсеи му каза, че ако той не ѝ беше излязъл от утробата и нямаше зелени очи, тя нямаше да повярва, че е нейният син.

Това Никола можеше и да го приеме. Все пак повечето деца на тази злобна вещица бяха от добрия, но определено дебилски, чичо Джейми.

Никола това на баща си не му каза. Той вярваше в кармата. Беше дошъл от друг свят, където майка му никога нямаше да изръси такава простотия като Церсеи, защото тя предпочиташе да си утрепе съпрузите, когато ѝ харесваше друг мъж, отколкото да им слага рога.

Никола си поклати главата. Сега това не беше важно. Той си практикуваше стрелбата с лък. Обърна се, стреля — уцели в десетката.

Баща му, крал Робърт Баратеон, почна да пляска и да крещи, че това е неговото момче.

Никола мислеше, че ако този мъж разбере, че той наистина е неговото момче — и то единственото от брака му с онази кисела харпия Церсеи — тогава ще има гражданска война.

Никола се поклони на баща си. Качи се на кон. Имаше предимства да бъдеш роден принц. Едно от тях беше, че на един десетгодишен хлапак можеха да дадат кон, пък после нямаше да го питат как така се е научил да язди без уроци.

– Тате! Бас ловя, че и от седалката мога да уцеля! – Никола се провикна. Седалката му имаше шпори — едно ново изобретение, за което той беше подкупил майстъра да го признае за свое.

Никола не искаше да се качва на кон без шпори. Беше още малък. Опасно беше.

– Ха! Хайде да те видим! Уцели, пък после ще ти дам да пиеш вино! – Робърт му извика, след което пак почна да се налива.

Никола още помнеше оригиналния си баща. Кула Болгар можеше да е всякакъв, но никога нямаше да стигне до там да се напива пред хората.

И не би позволил да стане като бъчва. Под достойнството му беше.

Но Никола знаеше, че не може да си избира родителите. По-добре Робърт, отколкото Джейми и после да страда от някоя болест заради кръвосмешения между брат и сестра.

Или, както Никола ги наричаше: куха лейка и самозабравила се, още по-куха лейка.

– Аз вино не искам! Искам да отида в града! – Никола се провикна и пришпори коня. Той беше гледал този сериал и беше прочел книгите. Но после авторът остана без муза, та Никола така и не дочака най-новата книга.

Все пак Францис беше запратил атомна бомба по Иван; Лудвиг пък беше вдигнал целия ЕС срещу Иван.

И тогава, вместо Иван да преговаря, навсякъде се разхвърчаха атомни бомби.

Никола знаеше, че Иван си беше мъж на крайностите и не го винеше.

Обаче можеше да протестира, че той самият — персонификацията на България — не беше пратил войници към Русия.

Иван можеше да му спести атомната бомба в столицата.

Никола скочи в седлото, прицели се седнал обратно и стреля.

Пак в десетката. Робърт ръкопляска така, че Никола се страхуваше този ми ти да не се напикае от кеф.

– Това е моето момче, ей! Това е моят син! Ники, хайде на лов в Кралската гора! – Робърт почна да крещи.

Никола не обичаше такива визити в гората. Докато той стреляше по някакъв елен, хората в града гладуваха. После, за да стигнат до палата, трябваше да го мъкнат този елен през смърдящия град.

Никола знаеше, че народът все още обичаше Робърт, защото той беше щедър с турнирите.

Но това нямаше да се задържи още дълго.

– Тате, аз искам в града! Да посетя сиропиталищата! Спестил съм пари! Искам на децата да им купя нещо за ядене!

И тъй като Никола беше гледал този сериал, той знаеше, че на обикновените хора не им харесваше да стоят гладни, докато Робърт и семейството му се ояждаха.

– Добрият принц Ники! – Джофри най-сетне се изказа. Това русо лайно, както Никола обичаше да си мисли за по-големия си брат, само знаеше да обижда.

Но Никола пак му се поклони и му махна. Така, все едно е поласкан.

Джофри можеше и още да каже, но Робърт стана. Мазнините му се полюляха под скъпите дрехи.

– Е, хайде! Майка ти няма да я вземем, че после тълпата ще ни линчува! Нека има храна за целия град! И аз ще развържа кесията!

Никола се усмихна. Майка му го изгледа така, все едно е обмисляла да го удави при раждането и е изпуснала момента.

Никола знаеше, че баща му ѝ слагаше рога, и то огромни.

Но и тя не си поплюваше.

Само че… със собствения ѝ брат си беше една крайност, която Никола не можеше да прости.

Поне Томен и Мирцела си бяха нормални. Но Джофри приличаше много на Джофри от сериала и книгите.

Никола знаеше, че трябва да го утрепе. Но не знаеше после как ще се измъкне от затвора.

– И аз ще дойда! – Мирцела каза, като подаде малкия Томен на майка си. – Нека да има и играчки за децата! На мене не ми трябват толкова много!

Робърт погледна Джофри така, все едно искаше и това негово дете да прояви мерак за благотворителност.

– Аз си отивам в стаята. Имам си по-добри неща за правене от това да гледам Ники как стреля с лък и как раздава пари на просяци.

Робърт изсумтя. Церсеи се наостри, готова да си защити първородния син, но Мирцела просто хвана баща им за ръка и го изгледа умолително.

– Тате, ние не можем да губим време! Децата чакат! – Мирцела му каза. Робърт я погали по главичката.

Никола се усмихна на сестра си.

Поне един умен член на семейството имаше, така че Никола да не остане съвсем без подкрепа.

Той скочи от коня и го подкара към конюшните. Този кон му беше подарък от Иван Сноу, натуралният син на лорд Старк.

Никола знаеше, че това беше Иван — Русия — от неговия свят. Но как едно копеле беше направило толкова много пари и то толкова бързо, че чак и такъв кон да подари на принц, Никола не знаеше.

Все пак знаеше, че лорд Старк беше справедлив. Ако Иван беше загазил, на него нямаше да му се размине.

Но ако имаше някой, който от неплодородната земя на Севера да изкара продукция, то това беше Иван.

Chapter Text

Иван

Иван гледаше как брат му и братовчед му тренират с мечове. Той можеше да види, че Джон беше по-бърз, но Роб беше по-силен.

Иван вече беше тренирал с Теон, на когото беше нанесъл такъв тупаник, че мизерният кракен щеше да си държи устата затворена два дена – минимум!

Иван не криеше от чичо си Едард, че е успял с джобните си пари да купи земеделска земя и да я превърне от неплодородно камънище в райска градина.

Чичо му парите му не вземаше. Дори го беше попитал дали иска да стане Майстър.

Иван се беше изкикотил тогава. Чичо му също се усмихна. Все пак го беше виждал как тренира с брат си и братовчед си.

Иван беше роден за меча. Точно както Никола, който сега беше принц, беше роден за лъка и стрелите.

Иван щеше да накупи и още земи, но проблемът беше, че повечето местни не искаха да продават на копелета. Дори и сега, когато Иван пълнеше Севера с продукция, хората все още му се изхилваха или го гледаха така, все едно ги е ограбил.

Той взе меча си пак и отиде да се упражнява с едно чучело. Започна да го удря там, където беше сигурен, че ако беше човек, щеше да падне на земята, без да може да се изправи.

Иван се усмихна. Имаше предимства да си роден син на лорд, дори като копеле, а не като законен син, който можеше да наследи нещо.

– Деца! – каза лорд Едард Старк, който ги гледаше от един балкон над двора за тренировки. – Хайде, отидете да се изкъпете, пък после елате на вечеря!

Иван се усмихна, отиде до брат си.

– Братле, хайде! Тате ни вика!

Ироничното на всичко беше, че Иван се беше родил рус и с лилави очи. Майка му, Лиана, не беше оцеляла дълго, за да му се радва.

Тя беше нарамила брат си да ѝ гледа децата, пък после беше умряла.

Но Иван не искаше да я съди прекалено много. Тя беше млада, когато ги беше родила. От една тийнейджърка човек не можеше да очаква безгрешие.

– Ваня! Ама ти Теон направо го разби! – Брат му не беше от тези, които завиждаха. Затова Иван толкова много си го обичаше.

Но понякога неговото лошо настроение се показваше. Все пак той не беше на годините на Иван. Думата „копеле“ все още го караше да се муси.

– Да, но срещу мене не би се справил толкова добре! – каза Роб, като потупа Иван, който вече беше доста висок за своите 14 години, и му се усмихна.

Точно неговият ръст караше всички да се съмняват, че няма как да е син на Регар. Един южняк нямаше как да направи гигант като Иван.

А той беше близнак на Джон. Хората не го гледаха под лупа.

Джон застана до брат си. Тримата се разделиха в коридора.

Заради майката на Роб, лейди Кейтлин, на Иван и Джон не им беше позволено да спят в семейното крило с другите деца на лорд Старк.

Но на Иван това не му правеше кой знае какво впечатление. Все пак и на по-лоши места беше спал. В стаята, която делеше с Джон, имаше две легла с чисти чаршафи.

Не го интересуваше, че сам трябваше да си оправя леглото. Не беше лигльо.

Иван и Джон се прибраха в стаята си. Взеха си хавлии и чисти дрехи и тръгнаха към винаги топлите минерални извори, за които Уинтерфел беше толкова известен.

Иван се съблече набързо и скочи във водата. Той се беше къпал и през зима в замръзнала река. Тези извори за него си бяха почти лукс.

– Братле, ти това как го правиш? И аз съм спестил. Хайде кажи ми как да направя и аз от суровите полета райски градини?

Иван не губеше нищо, ако кажеше на Джон как да си ги направи градините.

Но трябваше първо да знае защо Джон го иска това. Дори и да беше само за пари, Иван пак щеше да му каже. Но искаше да тества своя брат.

– А ти защо искаш да обработваш земя? – попита Иван, като почна да се сапунисва.

– Е, как защо? Искам и аз да помогна за пълненето на житниците! Зимата иде, братле!

Иван се усмихна. Джон си беше доста добро братче. Можеше да се роди и като брат в семейството на Баратеоните. А тогава вероятно щеше да строши главата на Джофри и да си прекара дните в някоя килия.

– Ще ти дам записките ми. Но да ти кажа, много е трудно да се купи земя. Първо трябва да се докажеш.

Джон въздъхна. Тежко му беше, това Иван можеше да види.

– Защото сме копелета, нали? – Иван не искаше да му реже крилата, но не искаше и да го лъже.

– Да, копелета сме. Но копелета на лорд, Джон. Ако бяхме копелета на някой селянин, досега да сме умрели от глад.

Иван искаше да е практичен във всичко, което правеше. В това число влизаше и да казва истината на брат си.

– Да, имаме храна, но Уинтерфел никога няма да е наш! – отсече Джон.

Иван се изкикоти. Брат му беше още дете. Той не виждаше пълната картинка.

– Да, ама това не означава, че ако спестим и вложим парите си в някой бизнес, няма да можем да си построим замъци някъде и да не станем лордове! Хайде, горе главата! В Севера земя бол!

Джон изглеждаше така, сякаш много мисли над тези думи. Но после кимна с глава.

– Добре! Дай ми твоите записки, пък аз ще намеря от кого да купя земя! А на Роб ще му ги дадеш ли?

Иван даже не спря да се сапунисва.

– Аз вече се опитах. Нямал време. – Това Иван не можеше да го разбере.

Роб беше наследникът. Този, който един ден щеше да стане лорд Старк и да наследи Уинтерфел.

И той, вместо да се погрижи Северът да стане богат и да няма глад за вносни стоки, искаше да си играе с братята си с дървени мечове.

– Е, да, това е вярно. Все пак тате него го води на петициите. Обучава го.

Иван надигна вежда. Джон винаги имаше някое извинение за това, че Роб бягаше от отговорност.

Той реши да не спори.

Джон и Роб бяха като истински близнаци. И двамата с детски акъл.

А Иван беше кален векове наред.

Той не можеше да се сърди на едно дете за това, че беше дете.

Chapter Text

Садик си взе още един портокал, пък почна да си го бели. По-малката му сестра, Ариан, плуваше в басейна.

Всичко беше прекалено спокойно за един свят като Уестерос. Садик беше гледал сериала и беше чел и книгите. Така разбираше защо народът му обичаше тази история толкова много.

Той не беше избрал да се прероди в рода Мартел, нито пък да бъде най-големият син на Доран Мартел и мишена на завистта на сестра си, Ариан.

Но той се беше родил като наследник в една вечно топла, но запустяла, земя. Баща му вече му беше позволил да разработва оранжерии, но Садик още не беше стигнал дотам да направи така, че народът му да има достатъчно храна и да не се налага да внасят.

Садик знаеше, че и Никола, и Иван се бяха преродили в този свят. Никола беше някакъв десетгодишен келеш, а Иван — доста по-малък от него.

Никола беше принц, Иван — копеле на лорд, а Садик беше бъдещ лорд и наследник.

Някак си не можеше да се отърси от мисълта, че и двамата, Никола и Иван, щяха да му докарат главоболия в бъдещето.

Той почна да си яде портокала. Беше сладък. Предпочиташе нормалните портокали пред грейпфрутите, които народът му така обичаше да похапва.

Доран беше болен. Той най-вероятно щеше да се откаже от това да е лорд и то скоро.

Садик знаеше, че може да се справи с Дорн, но не знаеше как да се опази от сестра си.

Тя беше опасна. Обичаше да си играе с отрови.

Сестра му започна да плува към него. Поне този път си беше облякла нещо, за да не плува гола.

Садик много мъмреше сестра си, че е дама, а не някоя труженица в бордей.

Може би затова сестра му толкова се опитваше да му прави мръсно.

– Е, братко! Няма ли да поплуваш? – Ариан го попита.

– Не, благодаря. Добре ми е тука. Имам си портокали. – Садик отсече. Той дояде портокала и си взе друг.

– Ти чу ли? Вторият син на крал Робърт го наричат „Добрият принц Ники!“ Бил принц на народа!

Садик това го беше чувал. Никола си беше направил сметките и явно беше преценил, че ако не даде нещо на този изстрадал народ, някоя тълпа щеше да го линчува насред улиците на Кралски чертог.

– Е, хубаво. А другите деца на краля как ги наричат? – Садик полюбопитства.

– Мирцела я наричат „Принцесата на народа!“ – Ариан каза, като излезе от басейна. – А за Джофри се носят слухове, че бил садистичен и мързелив.

Садик си помисли тогава, че Джофри си беше персонажът от книгите, а не някой, който се беше преродил в него.

Вече знаеше, че най-вероятно ще му се наложи да свърши нещо с този ми ти, освен ако Никола не го изпревари и не се докопа до трона.

– Кралят ще ходи да види лорд Едард Старк. Ръката на краля, Джон Арин, е умрял. Според слуховете той иска да направи лорд Едард новата си дясна ръка.

Садик се усмихна. Можеше да признае едно на сестра си — имаше уши навсякъде.

Ако той оцелееше и стане новият лорд Мартел, щеше да я назначи именно заради това ѝ умение.

Дори и Варис не можеше да научава нещата толкова бързо, колкото Ариан.

– И аз чух нещо, сестричке. – Садик ѝ каза. – Твоят годеник, Визерис, сега е в Пентос. Някакъв продавач на подправки го е приютил със сестра му.

Ариан се нацупи. Тя не обичаше да говори за „краля просяк“.

– Да! И ще омъжва сестра си за някакъв дотракски хан! – Ариан го погледна така, все едно знае нещо, което той не знае. – Жалко. Татко тъкмо беше уредил ти да се ожениш за Денерис!

Садик обели още един портокал. Той знаеше, че баща му искаше да си отмъсти за смъртта на сестра си.

Но Садик не изгаряше от желание да се ожени за момиче, което беше загубило всичко към края на сериала и беше стигнало до геноцид.

– Прав и път! – Садик отсече.

– Как така? Тя е Таргариен! Не искаш ли дракон за булка? – Ариан го попита.

– Колкото и ти искаш дракон за жених. – Садик отсече, като ѝ подаде обеления портокал. – Хайде, хапни си! Не ги мисли тези неща. От тия двамата нищо няма да излезе, да знаеш. Татко скоро ще вдигне ръце от тях, продавачът на подправки ще ги изгони от вилата си, пък те ще умрат в някоя канавка.

Сестра му взе портокала и започна да яде.

– Ти май това много си го мислил. – Ариан каза. – Защо не искаш да отмъстим за леля Елия?

– Ти не я познаваше добре. – Садик ѝ каза. Той още помнеше леля си. – Тя беше роза без бодли. Да, умря и се гавриха с нея, но една война, в която синовете на Дорн ще измрат като пилци, тя нямаше да одобри.

Ариан се намуси.

– Ти си точно като тате! Страх те е да действаш! Ако аз бях наследницата…

– Ако ти беше наследницата, в Дорн щяха да останат само пустинните пясъци, които един ден щяха да погълнат и градовете, сестричке.

Ариан му хвърли остатъка от портокала в лицето и се прибра обратно в палата.

Садик не ѝ се сърдеше. Тя слушаше чичо им, Оберин, прекалено много. А той имаше инстинкт за оцеляване колкото една капибара.

Садик погледна към портокала в скута си. Взе го, изплакна го във водата и пак почна да го яде. Не искаше храната да отиде на вятъра. Все пак в Дорн нямаше плодородни земи, за да изхвърлят перфектен портокал.

Той погледна към охранителя си. Младият рицар му се мръщеше.

– Е, и ти ли ме мислиш за сляп и глух? За страхливец?

Той знаеше, че този рицар е любовник на сестра му, Ариан. Знаеше, че момчето ще застане на нейната страна.

Даемон Санд имаше своята гордост. Все пак на копелетата в Дорн не се гледаше така, сякаш са потенциални престъпници.

Това беше нещо, което се практикуваше в другите части на Уестерос, но не и тук.

– Принцеса Елия заслужава да бъде отмъстена! Принц Егон и принцеса Рейнис не могат да почиват в мир, докато Планината е още жив!

– Да, за това последното и аз съм съгласен. – Садик каза, като се изправи. – Но аз нямам никакво намерение да убивам този див звяр с една армия зад гърба ми. Мъж съм, не съм жена.

Садик се запъти обратно към палатата. Искаше да дремне. Все пак имаше слухове, че крал Робърт щеше да вдигне турнир, когато се върне от Уинтерфел.

А това за Садик означаваше само едно: той можеше да убие Грегор Клегейн точно по време на турнира.

Chapter Text

Иван

Иван и семейството му чакаха крал Робърт и семейството му в двора. Аря вече беше хваната и ѝ беше взет шлемът.

Неговата братовчедка беше все още едно палаво дете. Той не искаше тя да се превърне в жената от последния сезон на сериала.

Искаше тя да порасне в един топъл дом, дори когато земите им посрещнат битката с белите бродници.

Нещо, за което Иван вече се приготвяше. Северът вече имаше повече храна благодарение на него. Пък и той вече беше говорил с майстори от Мийр да му доставят стъкло за оранжерии.

Когато кралят най-сетне премина през портата, до него бяха двамата му най-големи сина. Джофри изглеждаше като истински принц, но самодоволната му усмивка за малко не накара Иван да му зашлеви един зад врата.

Беше облечен леко. Сигурно му беше студено.

Никола, обаче, беше пълен контраст. Той носеше едно дебело наметало с лисича козина около врата. Зелените му очи се стрелкаха в редиците на семейство Старк.

Кралицата и другите ѝ две деца бяха в една каляска, която се движеше мудно и скърцаше много. Иван можеше да си представи, че тя доста пъти се беше чупила по пътя.

– Кралят! – някой извика.

Цялото домакинство на семейство Старк коленичи като едно. Иван си беше навел главата, но той можеше да осети, че някой го наблюдаваше.

– Нед! Надебелял си! – Робърт Баратеон беше малко по-слаб от това, което Иван беше видял в сериала, но по дрехите му имаше петна от вино. Как Никола се справяше с такъв баща си беше мистерия за Иван.

Той само знаеше, че кралят даваше много за турнири и за бедните в Кралски чертог. Това го правеше популярен.

Но много хора знаеха, че към това го подтикваха принц Никола и по-голямата му сестра, принцеса Мирцела.

Лорд Едард само погледна към корема на краля. И двамата се засмяха. Прегърнаха се като братя.

– Кат! – кралят прегърна лейди Кейтлин така, все едно му беше сестра. Той мина по редиците на законните деца на лорд Старк.

– О, ти ще си хубавица! – каза на Санса.

– А, ти? От теб ще стане войник! – и Бран не го забравиха.

– А ти… – кралят се спря пред Аря. Неговата палава братовчедка много приличаше на леля им, Лиана Старк.

Иван беше готов този ми ти крал да го разкъса, ако посегнеше на Аря.

Пък тогава, ако имаше война, Иван, като по-стар от Джон с цели два часа, щеше да се провъзгласи за принц от династията на Таргериените и да започне война.

Той това не го искаше. Знаеше, че за да се победят бродниците трябваше целият Уестерос, та дори и Есос, да се съюзят, за да се справят.

Но той не искаше братовчедка му да умре след тежко раждане. Забравена в някоя кула.

Така, както и лейди Лиана беше умряла. Майка му, която беше плакала, когато Иван отвори лилавите си очи.

Дали от радост или страх, Иван не знаеше. Но той помнеше нейната целувка по челото му, когато тя го подаваше на брат си.

– Ти ще ни надживееш всичките! – крал Робърт каза. Иван примига. Това го нямаше в оригиналния сериал.

– Нед, хайде в криптата. Искам да видя Лиана! – кралят каза, като обърна гръб на жена си.

– Любов моя, пътят беше дълъг. Мъртвите могат да чакат. – гласът на Церсеи Ланистър беше мед и отрова. Иван беше сигурен, че ако Никола не се беше появил само пет минути след сестра си, кралицата щеше да го убие.

Иван погледна към принцеса Мирцела. Тя беше руса, но очите ѝ не бяха зелени, а сини.

Значи този път кралят имаше не едно, а две деца от кралицата. Беше си чиста мистерия как бяха оцелели.

– Нед! Води ме в криптата! – кралят отсече.

Лорд Едард се запъти натам, а кралят му беше по петите.

Лейди Кейтлин каза нещо тихо на кралицата, но Иван беше така скрит отзад, до брат си Джон, че нищо не чу.

В двора от кралското семейство остана само Никола. Яздеше конят, който Иван му беше изпратил. Един кон, който беше създаден за студени ветрове и непоносими зими.

Никола се оглеждаше. Когато домакинството на лорд Старк започна да се връща в замъка, Иван остана там.

Никола наистина беше само на десет години, но си личеше, че стреля с лък и язди като кентавър. Иван можеше да види, че Никола нямаше бузки. И очите му бяха остри.

– Принце. – Иван каза, но не се поклони. Той дори ако Никола крал да станеше, пак нямаше да му се кланя. Все пак си беше просто Никола.

– Лорд Старк. – Никола му каза, като отиде до него. Джон ги погледна, но след като Иван му смигна, реши просто да отиде и да си играе с Роб.

– Благодаря за коня, Ваня. – Никола му каза, като му се усмихна. – Ти си точно така, както аз те помня!

Иван се усмихна.

– Извинявай за края. Моят шеф не искаше да те пощади. – Иван каза. Той към края беше хвърлен в затвора, за да не се пречка на атомната война.

– Забрави за това! Имаме много неща, които трябва да обсъдим! Като мечът, който ми изпрати! – все още имаше хора около тях. Никола явно не искаше да разкрие тайната им тук и сега.

– Добре. Последвай ме. Аз ще те заведа до дървото на старите богове.

Никола започна да го следва.

Но изведнъж от небето се разнесе едно ръмжене. Един рев на нещо масивно.

Никола си извади лъка и сложи една стрела на тетивата. Иван вече беше с меч в ръка и пред него.

Една масивна сянка прелетя над двора. После още една.

Иван не можеше да повярва! Черният дракон със зелените очи го гледаше така, все едно го подканваше да се качи на гърба му!

Златният дракон, който от книгите на майстърите Иван знаеше, че е Сиракс, драконът на принцеса Ренира, направо уви Никола с опашката си и го хвърли на раменете си.

– Дракони! Дракони! – някой изкрещя.

Иван се покатери на гърба на своя дракон, за да го успокои малко.

Никола вече летеше на Сиракс и се смееше.

Някой крещеше от двора така, все едно искаше да отсече главата на някого.

Но Иван за пръв път се почувства като истински Таргериен.

Той имаше най-силния дракон.

Канибал.

Chapter Text

Иван

Колкото и да им беше хубаво на двамата в небето, драконите им се приземиха. Явно бяха гладни, защото Канибал опърли една вързана коза и я изяде на един дъх.

Сиракс също се беше загледал във двора, но Никола го беше спрял да пърли каквото и да е.

Крал Робърт беше в броня и със своя чук в двете ръце. Иван можеше да си представи, че този мъж някога е бил Демонът на Тризъбеца.

– Робърт! Робърт, баба ти е от драконите! Ако Ники сега има дракон, то това е от твоята кръв! – Церсеи крещеше, докато крал Робърт ги гледаше така, все едно щеше да им строши главите, след като слязат от драконите.

– А този русият? И той ли има моята кръв? Чие е това копеле, Нед! – Робърт изкрещя. – Дори и очите му са лилави! Това да не е Аегон? Казвай!

Иван не изгаряше от желание да слезе от дракона си. Все пак ако войната започнеше сега, щеше да стане мазало.

Никола обаче слезе от дракона. Хвърли лъка и стрелите на земята. После и кинжала, и меча.

– Татко! Това съм аз, Никола! Това, че имам дракон, не ме прави по-малко твой син! По-малко Баратеон! – Никола изкрещя, като падна на колене. – Орис Баратеон е бил от линията на Таргариените! Баба Раеле…

– Ники, с тебе ще говоря после! Това копеле ми трябва! Това копеле на Регар!

Кралят се давеше в собствената си омраза. После очите му намериха Джон. Закрачи към него.

Иван не издържа. Скочи от Канибал, изтича и застана пред брат си.

– Татко никога не ни каза коя е майка ни! Но ние сме синове на лорд Едард Старк от Уинтерфел! Това никой не може да ни го отнеме!

Кралят вдигна чука. Никола се стрелна и го хвана.

– Не! Той ми подари кон! Той ми е приятел! – На Никола за пръв път му пролича, че е в тялото на десетгодишен хлапак. И гласът му беше писклив.

– Робърт! – Иван никога преди това не беше чувал лорд Едард Старк да крещи. Но този път тихият вълк си показваше зъбите. – Майка им е от Драконов камък! Преспах с нея, а после разбрах, че е избягала в Дорн да роди, защото се е страхувала за децата! Ако падне и един косъм от главите им, ще се разбунтувам!

– И коя е? Някоя от кадетски клон на Таргариените? – кралят изръмжа, но само Никола го спираше да размаха чука.

– Тя беше проститутка! Иван не е принц! Майка му беше драконово семе! – Едард изкрещя, като най-сетне застана пред племенниците си.

Иван винаги беше знаел, че лорд Едард ги обича. Но да рискува война за тях изгони и последните съмнения от главата му, че ги гледаше просто от братски дълг.

Той ги обичаше като свои. И те наистина му бяха станали деца, дори и сестра му да ги беше родила.

Той ги беше научил да говорят, да ходят и да яздят.

А сега си залагаше главата за тях.

Драконите започнаха да ръмжат. Джофри изпищя като малко момиченце, когато Канибал му се озъби.

Робърт погледна пак към Иван, после към Джон, който, дори и малко да приличаше на Иван, си беше северняк до мозъка на костите.

Пък най-накрая свали чука. Погледна към сина си, който все още беше до него.

Цели две минути мълча. Той гледаше Никола, после погледът му се стрелна към Мирцела, а накрая погледна и принц Джофри.

– Ники, с мен! – кралят изрева. Никола го последва, въпреки че трябваше да подтичва. Кралицата и тя се стрелна след тях.

Драконите си останаха в двора. Канибал погледна към конюшните, откъдето конете издаваха панически звуци.

Явно на него една коза не му беше стигнала.

– Не! – Иван заповяда. – Няма да ядеш конете! Ще ти шибна един, ако изядеш и един!

Канибал издаде един такъв звук, все едно искаше да мърмори, но не опърли конюшнята.

Лорд Едард се обърна към двамата си племенника и ги прегърна.

– Момчета, не се мяркайте пред краля! И някой да донесе на тия дракони нещо да ядат, преди да са ни изяли всичките!

Слугите се забързаха. Скоро пред Сиракс имаше две крави, а пред Канибал – три.

– Тате, аз ще остана при драконите. Да не правят бели. – Иван каза. Лорд Едард го целуна по челото.

– Вие двамата винаги ще бъдете мои синове! – лордът им прошепна. – Не го забравяйте!

Иван чу как Джон си поема дъх. Русото момче погледна към небето. Той чу още ръмжене.

Джон подскочи, като видя един сребърен дракон да кръжи над главите им.

– Сребърнокрило. Братле, тази дама е за тебе. – Иван му каза.

Джон си беше още дете, Иван трябваше да си го признае. И един пораснал дракон като Сребърнокрило, драконът на добрата кралица Алисан, си беше голяма отговорност.

Но Джон беше като омагьосан. Той отиде към дракона, погали го по носа, пък после започна да се катери.

Драконите се бяха завърнали в Уестерос. Или може би въобще не бяха си тръгвали.

Ако някой питаше Иван, то той щеше да каже, че те бяха избягали отвъд Стената.

Но докато брат му летеше, кралят пищеше, а Джофри гледаше небесата така, все едно някой дракон щеше да дойде и за него, Иван можеше само да се радва.

Сега имаше три дракона срещу ордата на белите бродници. А това си беше по-добре от цяла армия.

Иван само трябваше да внимава Кралят на нощта да не убие и завземе един от драконите. Че тогава щяха да измрат всички като пилци.

Иван скокна обратно на гърба на Канибал, когато драконът си изяде кравите. Пришпори го. Искаше да лети с брат си. Това момче, с което делеше стая и задължения.

Това момче, което той се беше помъчил да защити от това да израсне като едно подритнато копеле на лорд.

Те летяха. Джон мечтаеше. Може би дори му беше леко, че най-накрая беше открил нещо за майка им, за която лорд Старк не искаше да говори.

Иван не знаеше какво си мислеше Джон сега. Но той знаеше, че Уестерос беше получил един шанс да оцелее. Един шанс да бъде спасен от глупостта на играчите на играта на тронове.

Надеждата на този континент беше паднала върху раменете на три деца.

Те нямаха време за губене.

Chapter Text

Никола

Робърт все още беше червен в лицето, но Церсеи се беше изправила пред него така, все едно щеше да защитава Никола със зъби и нокти.

Те, Мирцела и Никола, си бяха като един комплект. Церсеи гледаше на тях като на повторение на себе си и Джейми.

Никола беше взел нейните зелени очи, Мирцела – нейните руси коси. Никола обичаше милата си сестра, но той не беше изперкал, за да повтаря идиотщината на майка си и вуйчо си.

Робърт погледна пребледнелия си син, после пак Церсеи.

– Ники ми е син. – Робърт най-сетне каза. – Но е и дракон!

– Ако ти си стигнал дотам, че да искаш да убиеш собственото си момче за такава дреболия, значи щеше да е по-добре ти да си им майка, а аз – баща!

Робърт такъв ѝ зашлеви, че тя падна на земята. Никола се стече на помощ на майка си. Изправи я на крака. Той сега имаше дракон, но не искаше да се стигне дотам, че да му се наложи да убие собствения си баща.

Дори и Робърт да беше един масивен провал като баща.

– Ще нося този белег като знак на достойнството ми! – Церсеи изкрещя.

– Ако не искаш да станеш още по-достойна, тогава ме остави да говоря с Никола сам!

Церсеи не се мръдна от мястото си. Никола още я придържаше права.

Имаше една фен теория в книгите, че Церсеи и Джейми са били деца на Лудия крал. Никола това много не го вярваше. Все пак лорд Тивин, колкото и да е обичал лейди Джоана, нямаше да се държи като баща на копелета от изнасилване.

Не. Ако това беше истината, той отдавна щеше да удави Церсеи и Джейми.

Но Никола сега имаше дракон. Кръвта на Робърт не беше достатъчно силна, за да обясни Сиракс.

И майка му беше допринесла за това.

– Мамо, тате иска само да говорим. – Никола ѝ каза нежно. – Мирцела сигурно плаче. Пък и Джоф се уплаши. Имат нужда от теб.

Това, да спомене Джофри, вероятно беше правилното решение, защото майка му го целуна по челото и ги остави.

Никола беше захвърлил всичките си оръжия в двора.

Крал Робърт все още имаше чук в ръцете си.

– Сине. – Робърт почна, като го гледаше от глава до пети. – Ти знаеш ли какво означава онзи гущер в двора?

Никола никога нямаше да нарече Сиракс гущер. Драконите бяха много умни създания.

Сиракс със сигурност щеше да го опърли за такава обида.

– Че аз съм твой син! Че ние не сме никакви узурпатори! – Никола беше кален тринайсет века. Беше пораснал в сянката на майка си, Вторият Рим, Византия. Той знаеше как да говори така, че да избегне неприятностите.

– Дори и Регар нямаше дракон! – Робърт изръмжа. – А ти и тези копелета имате!

– Те са драконови семена, а аз съм един истински Баратеон! – Никола отсече. В неговия мозък това прозвуча дори смислено. Но той знаеше, че Робърт щеше да го гледа под лупа.

– Този дракон… знаеш ли чий е? – Робърт го попита, пък после поклати глава. – Разбира се, че знаеш! Ти си вечно разделен между библиотеката и стрелянето с лък!

Никола се усмихна. Надяваше се да смекчи положението, било то и малко.

– Сине! – Робърт му каза, като най-сетне пусна чука. – Ти и Мирцела, и малкият Томен, сте ми мили! Джофри… аз не можах да го изкопча от ноктите на майка му и той сега е безнадежден случай. Но ти и Мирцела сте бъдещето на дом Баратеон!

Никола премигна. Дали кралят не беше разбрал, че Джофри беше на Джейми?

– Ела тука! – Робърт каза, но вече гласът му беше смекчен. Никола отиде при баща си, позволи му да го гушне.

– Имаш един глупак за баща, детето ми. – Робърт му каза, като го погали по косите. – Още си само на десет годинки, а можеш да стреляш с лък и въртиш меча точно така, както и аз навремето! Реших! Ако оставя короната на Джофри, то всички ще измрете. Като онази котка, на която той ѝ разпори стомаха, за да ѝ открадне котетата.

И Никола беше чул за тази идиотщина на по-големия си брат. Можеше да разбере защо Робърт го беше запратил това леке с един шут в стената.

– Ще пратя Джофри на Тивин! Да не се вайка, че му държа златния син! – Робърт изръмжа. Личеше му по гласа, че беше все още бесен на най-голямото си дете. – А ти, еленът ми, ще седнеш на този неудобен трон и ще властваш! Решил съм и сестра ти да я омъжа за наследника на Нед! За моя адаш, Роб!

Никола се успокои. Поне Санса нямаше да я хвърлят на Джофри, че той да се гаври с нея. Той, Никола, първия сезон в началото искаше да плесне един зад врата на Санса, докато я гледаше.

Но после, като видя онова русо лайно как я мъчеше, докато тя се опитваше да оцелее, му беше станало жал.

– Тате, аз на бате не му мисля… – Никола започна. Знаеше, че Джофри беше любимият син на Церсеи. Тя беше изяла тупаник за Никола, но той си знаеше, че беше готова на много повече за Джофри.

– Той ще е лорд! Да си му мисли Тивин. Може и да го направи на човек, знае ли някой? А ти си се родил за короната! Пък брат ти Томен ще стане Майстър! И без това е един такъв – мек!

Никола беше изненадан. Крал Робърт беше направил една по-добра преценка на децата на Церсеи, отколкото в сериала.

– Ти си ми син! – Робърт каза. Гласът му бучеше в ушите на Никола. – Ти ще властваш!

Никола се почувства така, все едно е в стария свят, докато беше още малко дете. Той още чуваше думите на майка си, София.

– Ти си ми син! Ти ме спаси от арабите! Ти ще си Третия Рим!

Тази титла не му беше донесла нищо добро. Някои се опитваха да му я вземат с меч, други – с брачна халка. Никола не можеше да се опази. Изпадна в кома, Садик го пороби, Иван го освободи, само и само да се докопа до титлата, която Никола никога не беше и искал.

Но белите бродници вече бяха будни. Уестерос трябваше да бъде обединен.

А ако беше оставен в ръцете на Джофри, то Войната на петте крале щеше пак да избухне.

Но, както казваха в книгите: Историята е вече написана, мастилото е засъхнало по страниците.

Само един глупак щеше да се опита да пренапише трагедията на Уестерос.

Никола не си беше научил урока от стария свят.

Chapter Text

Садик

Той знаеше какво мислеше баща му за Кралски чертог. Това покварено място, което беше взело усмивката и живота на Елия Мартел, сестра му.

Но той беше сигурен, че Грегор Клегейн ще се появи на турнира. Кучето на Тивин Ланистър винаги обичаше да се фука на турнири. Нямаше да изпусне тази възможност да се опита да убие някого, докато тълпата викаше от жажда за кръв.

– Не. – Доран му каза без да погледне към него. – Ти си бъдещето на Дорн. Оберин ще отиде.

Садик не беше готов да се откаже.

– Не, татко, аз ще отида, пък ти после направи Ариан наследничката си. – Садик отсече. Той беше империя. Дори и в най-новите времена той пак си беше масивна нация, преди Иван да изпрати едно ято атомни бомби по него.

Денят, когато един инвалид, било то и принц на Дорн, му забрани да отмъсти за една жена, която го беше боцкала по нослето като малко дете и му беше пяла приспивни песни, още не беше дошъл.

– Ти искаш да оставиш Дорн на Ариан? – Доран каза, като го погледна най-накрая.

– Не. – Садик отсече. – Тя е змия пепелянка. Ще направи нещо глупаво. Мен ме е учил чичо Оберин как да въртя копието! Знам му триковете!

– Ти нямаш неговия опит! Кога си ходил ти на война? Кога си убивал?

Садик искаше да му каже, че тези неща не ги беше правил в този живот, но в предишния той се беше къпал в реки от кръв.

Не му липсваше студена логика, когато трябваше да се бие.

– Татко, ти ме научи на това да бъда търпелив. И аз бях! На петнадесет години съм, а до сега не съм хукнал към Планината! Но ти не можеш да ми отречеш, че аз имам силата да го поваля!

– И ти… какво? Ще си отровиш копието ли? Това е забранено по турнирите! Ще те натикат в някоя килия! – Доран скръцна със зъби.

– Аз съм принц на Дорн! Твоят първороден син! Да ме натикат в килия е равносилно на това да обявят война на Дорн!

Доран се усмихна горчиво. Това не беше усмивка на баща, който се опитваше да даде акъл на непокорен син.

Това беше усмивката на един човек, който беше загубил всичко веднъж и сега беше изправен пред възможността да изгуби и децата си.

– Елия беше принцеса на Дорн. Моя сестра. Ако тя се беше родила преди мене, тя щеше да властва тук. Но това не я спаси. Планината счупи главата на Аегон, нейното бебе, в стената. И после, с кръвта на горкото дете по ръцете си, я изнасили и уби. Кажи ми сега, ако можеш, че ще се върнеш от Кралски чертог жив!

Садик седна. Той знаеше, че ако нещо се случеше с него, Доран щеше да се опита да опази другите си деца. Ариан щеше да стане наследничка, или може би баща им щеше да я накара да се омъжи за Кралят Просяк, че някой с повече сиво вещество между ушите да властва в Дорн.

Но Садик нямаше да получи такава възможност пак. Той знаеше от сериала, че Планината щеше да бъде на турнира на Ръката.

Ако го изпуснеше сега, щеше да трябва да го търси на бойното поле.

А баща му на бойното поле нямаше да го пусне да отиде.

– Ще се върна с главата на Грегор Клегейн. Този, който не заслужава да се нарича рицар! – Садик му каза. – Лично ще кажа на Ариан, че вече е наследничка. Но аз помня леля Елия! За мен тя не е само призрак, за когото ти и чичо Оберин говорите, когато сте се напили! Аз ще я отмъстя!

Доран погледна в очите на сина си. После се обърна пак, за да гледа от прозореца.

Болестта го беше приковала на стола. Той беше инвалид. Неговата игра беше да чака някой друг да свърши мръсната работа.

– Визерис е вече толкова луд, че и баща му, Лудият Крал, е имал по-здрав разум от него! – Садик продължи. Не, защото той беше пратил шпиони към Визерис и Денерис, а защото помнеше това лайно от сериала. – А Денерис е просто едно сираче! Без зестра, без армия! Тъпкана от брат си и продадена на дотракски хан!

Доран не му отговори.

– Татко. – Садик направи една крачка към баща си. – Ако сега не ме пуснеш, Грегор Клегейн ще умре от старост. Спокоен и доволен, че е зверствал цял живот! Това ли искаш?

Доран удари стената.

– Тръгвай! – Явно Садик беше ударил някоя струна в сърцето на баща си. – Да не те видя повече! Не си принц вече!

Садик знаеше, че баща му е наранен, но той си беше издействал разрешението. Така поне нямаше да го спрат на проходите.

Садик се поклони и си тръгна.

Когато отиде в стаята си, той взе само най-нужното. Неговата най-лека кожена броня, защото ако се появеше в жълтата роба, която толкова обичаше да носи, щеше да бъде срязан на две от някой крадец по пътя. Взе пари и един хляб. Напълни си два меха с вода.

Пустинята не прощаваше.

Запъти се към конюшните. Неговият кон беше нахранен и напоен. Един спокоен жребец, създаден за пясъците.

– Хайде, Мехмед. – Садик погали коня си, после взе седлото. – Тръгваме си.

– Батко! – Садик се обърна. Ариан стоеше в конюшнята. Той дори не беше забелязал кога беше влязла. – Ти… ти ще я отмъстиш? Дори това да ти коства Дорн?

Садик кимна.

– Дорн е пясък и отрова. Леля Елия ме обичаше като свое дете. А те я убиха зверски. – Садик изсъска. – Аз тръгвам. Кой знае? Може би крал Робърт може да ми позволи да остана като заклет щит на принц Никола? Какво са ти казали твоите птички за него?

– Че е добро дете, Садик! Ти знаеш ли какво ще стане, ако не се върнеш при татко и не му поискаш прошка? – Ариан попита. Тя знаеше, че не го мразеше напълно. Той и повод не ѝ беше давал.

Просто искаше неговият трон.

– Опази Дорн, сестричке. И не се голи такава! Баща ти е принц, не моряк, който е минал през бордей девет месеца, преди да се родиш ти!

Ариан му се усмихна. Тя пристъпи към него. Имаше една червена копринена панделка в ръцете си.

– Ти ще си рицар в турнир, така ли? – Тя попита.

– Не от бляскавите. – Той потупа кожената си броня. – Но, да, ще убия онова бясно куче по време на турнира.

Тя му взе ръката и завърза червената панделка на нея.

– Върни се, братко! Върни се жив! Не ме карай да ставам като татко или като чичо Оберин! Върни се, чуваш ли?

– Сестричке… властвай мъдро.

Садик нямаше никакво намерение да се връща. Той искаше да види този злобен, но приказен свят.

Или щеше да стане щит на Никола, докато белите бродници не бяха разбити, или щеше да стане наемен войник в Есос.

Но той не можеше вече да стои до басейна и да си бели портокали, докато светът около него гореше.

Chapter Text

 Никола

Всички гости, които бяха дошли с крал Робърт, бяха в голямата зала на Уинтерфел. И хората на лорд Старк също бяха там.

Церсеи и Робърт стояха на главните места, а лорд Старк беше седнал до краля, докато лейди Кейтлин беше седнала от страната на кралицата.

Всички можеха да видят, че кралицата имаше синина. Но тя се държеше така, все едно щеше да съсипе този, който я заговореше за това.

Кралят вече беше почнал с пиенето. Джофри гледаше Никола така, все едно очакваше всеки момент баща им да обяви, че ще гони Никола от семейството.

Когато започнаха да сервират първото блюдо, кралят се изправи.

– Синът ми, принц Никола, е един истински Баратеон! Той беше избран от Сиракс, драконът на принцеса Ренира Таргариен!

Никой не посмя и гък да каже. Никола можеше да види, че Джофри се беше ококорил. И Церсеи най-сетне погледна към мъжа си.

– Аз трябва да съм глупак, че да не дам короната на този, който има най-много от моята кръв! Достатъчно, че и дракон да го избере! – каза кралят. Беше толкова тихо в залата, че Никола се страхуваше дори да диша. Той знаеше, че майка му, Церсеи, нямаше да остави нещата така.

Джофри ѝ беше първородният син. Беше от Джейми. Тя щеше да се бие за него със зъби и нокти.

– От днес нататък принц Никола ми е наследник! Нед, ти имаш син, аз имам дъщеря! Нека слеем нашите домове! Нека моята Мирцела да се омъжи за твоят Роб!

Никола погледна към лорд Старк. Той можеше да види колко облекчен е мъжът сега.

– Нека, кралю! – каза лорд Старк.

– И, Нед! Приемаш ли да ми станеш дясната ръка? Да дойдеш и да ми помогнеш да опазя Седемте кралства от разпадане?

– Да, кралю! – Лорд Старк най-вероятно вече се беше съгласил на това по-рано. Все пак Робърт го ценеше. Нямаше да го остави в ситуация, в която той щеше да бъде принуден да каже „да“.

– Моят най-голям син, принц Джофри, ще наследи дядо си лорд Тивин Ланистър! – отсече Робърт, докато Джофри гледаше като риба, извадена на сухо. – А моят най-малък син, принц Томен, ще бъде пратен в Цитаделата да учи за майстър!

Церсеи стискаше вилицата си така, все едно щеше да я забие в Робърт. Никола погледна към батко си, после към Мирцела, която сега оглеждаше лорд Роб.

– А двамата натурални сина на лорд Старк ще бъдат обучавани в Кралския страж, за да имат бели наметала един ден и да защитават краля си, моят син Никола!

Никола се ококори. Джон Сноу най-вероятно вече беше почнал да размишлява дали да не отиде до Стената. Но той знаеше, как Иван щеше да реагира. Да бъде накаран да защитава Никола си беше като да го накара някой да му се поклони.

А Иван си имаше своята гордост.

Джон стана, поклони се, пък си сложи ръка на сърцето.

– Не съм достоен за тази чест! – каза момчето.

 Иван и той стана.

– Добре, но аз в стража не влизам. Искам да видя света! – каза Иван, като видя, че баща им не се противеше.

Никола не знаеше как да се почувства. Иван беше водил единадесет войни за него.

А сега не искаше да остане до него.

– Добре! Значи и двамата ще бъдете обучавани, пък после, където ви отвее вятърът, там ще отидете! – Никола си помисли, че това беше един голям компромис от страна на баща му.

 Все пак това бяха ездачи на дракони. Ако лорд Едард не ги беше обявил за свои деца, то Робърт щеше да се опита да ги накара да отидат в стражата насила.

Всички чакаха със затаен дъх дали кралят няма да каже още нещо. Но той само вдигна тост и после седна.

– Хайде сега, носете манджите! Умирам от глад! – каза кралят, пък после се обърна към лорд Старк да си говорят.

Никола почна да си яде от храната, но той не можеше да се отърси от чувството, че майка му го гледа на кръв и урина.

Той се опита да заговори Роб Старк. Все пак момчето щеше да се ожени за сестра му. Но Роб Старк вече се беше заприказвал с Мирцела, която се беше изчервила като ябълка.

Никола си изяде всичко, пък после се изниза от залата. Не искаше да почва кавги с батко си Джофри. Не искаше да го замерват с грах, което беше нещо, което лейди Аря беше направила на лейди Санса.

Той излезе. Беше студено. Седна на една пейка и се загледа в звездите.

Вратата се отвори. Иван излезе. Той седна до него.

– Ти нали знаеш чий син съм? – попита Иван.

Драконите им си бяха легнали заедно. Канибал се беше увил около Сиракс. А Сребърнокрило беше заспала отстрани.

– Да. Ти сега какво, ще направиш ли така, че да претърпя инцидент?

– Не е ли смешно – почна Иван, без да отговаря на въпроса, – че ти си вечният наследник, който наследява само празни титли?

Никола се усмихна. Това поне не звучеше така, все едно Иван щеше да му потроши главата тук и сега.

– Е, да, за това съм роден. Но ти знаеш какво ще се случи, нали? Все пак си гледал сериала.

Иван кимна. Той сложи една ръка около Никола и си го придърпа до себе си.

– По-добре за сега ти да си наследникът. Пък аз, ако някой ден искам да властвам, ти ще се отдръпнеш тихо и мирно.

Никола това го взе за заповед. Той беше сигурен, че Иван нямаше да се повтори пак.

– Щом така искаш. А ти… няма да си в стражата, така ли? – Никола се чувстваше така, все едно беше кукла на конци. Иван винаги му беше давал да се разбере, че е безгласна буква.

– Ти си Добрият принц Ники, Ники! – каза Иван с една усмивка. – Но аз и Джон сме законните наследници. И тъй като аз съм по-голям от Джон, тогава е по-логично аз да седна на трона.

– Прав ти път. – Никола погледна към Канибал. Той сега топлеше Сиракс, но можеше и да ѝ прехапе врата, ако Иван му кажеше. – Аз и без това не искам да се нарежа на този стар ръждясал трон.

Иван го целуна в косите. Никола изтръпна.

– Добро момче. – Иван му каза, като се изправи и го потупа по главата. – Ще си живееш добре.

Никола беше сигурен, че той щеше да си живее добре. Докато Иван го позволяваше. Играта на тронове беше започнала.

А Никола не държеше най-силната пионка на игралното поле.

Но това не означаваше, че той щеше да се предаде без бой.

Chapter Text

Марджъри

Тя се кикотеше със своите придворни дами. Сега, когато на краля му беше цъфнал принц с дракон, Марджъри знаеше, че баба ѝ, Олена, щеше да се опита да уреди един такъв брак.

Момчето беше на десет, тя вече беше на четиринайсет. Не искаше да става бавачка, но нейният род искаше да седне на трона.

Баба ѝ се изкашля.

– Мили пилци, кудкудякайте си някъде другаде. Аз искам да говоря с внучката ми. – Олена никога не си беше подбирала думите. Дамите вече ѝ бяха свикнали.

– Бабо, не им говори така! – Марджъри ѝ каза, но когато баба ѝ седна срещу нея, тя ѝ се усмихна. – Ще стана ли кралица?

– Ще станеш. – Олена каза, като ѝ подаде едно писмо. – Когато го прочетеш, го изгори.

Момичето го прочете. Двете драконови семена не бяха синове на лорд Едард Старк, а на сестра му, лейди Лиана.

– Русият е цяла буря. Но брат му му е мил. Моите птички ми казаха, че Джон Сноу е добро и упорито момче, което мисли само как да си прекара дните с меч в ръка. Бил любимият брат на лейди Аря. Дивачката на лорд Старк.

Марджъри не знаеше защо баба ѝ го казваше това. Но тя не искаше да се венчава за някой, който можеше цял живот да си остане копеле.

– Аз съм те обучавала. Този десетгодишен хлапак на трона може и да има дракон, но не е най-големият. На онази злочеста принцеса е, която най-накрая беше загубила всичко.

– Принцеса Ренира. – Марджъри прошепна. – Черната принцеса.

– Точно. Сиракс. – Баба ѝ отсече. – Той никога няма да победи срещу Канибал. Дори и Сребърнокрило е по-голям дракон от неговия.

Марджъри не беше готова да отпише малкия принц. Все пак за него се носеше славата, че е Добрият принц Ники. Един принц на народа, който даваше за бедните в Кралски чертог.

– И все пак, няма ли да е по-добре за всички нас, ако аз се омъжа за Никола? Той е законният наследник.

– И един от двете деца, които онази пепелянка Церсеи Ланистър е родила на Робърт.

Марджъри премига. Това пък какво беше?

– Бабо… тя му е родила четири деца. Как така той е само едно от двете?

Олена ѝ се усмихна лукаво.

– Само Никола и Мирцела са от Робърт. Не знам Джофри и Томен от кой са, но нито сини очи имат, нито тъмна коса!

– Хайде, баба, това не е гаранция. – Марджъри беше виждала повече от един баща, който не приличаше на децата си. – Лорд Тарли тогава какво да каже, като има един син като Сам?

Баба ѝ се усмихна още по-шеговито.

– Че жена му е палава, какво. Но той си я обича. Така че не вярвам да ѝ направи нещо. Най-много да убие момчето.

Марджъри беше говорила със Самуел Тарли повече от веднъж. Беше добряк и начетен. Стана ѝ неловко. Но тя нямаше как да се бърка в личните работи на рода Тарли.

– Джон и Иван ще отидат в Кралски чертог с чичо си. Тебе ще те пратим там също. Очаровай ги, както само ти си можеш. Джон ще можеш да го контролираш. Иван изглежда като добряк на пръв поглед, но има нещо зловещо в това момче.

Марджъри и тя беше чула за това как едно копеле от Севера беше изкупил много земя и беше утроил добива на продукцията в Севера.

Беше умен. Тя знаеше, че той няма да ѝ позволи да го омотае около пръста си.

– Бабо, а ако той не ме иска? Ако стане част от Кралския страж? – Марджъри трябваше да бъде готова и за един отказ. Все пак никой не знаеше дали братята нямаше да се врекат във вечна служба или не.

– Ако знае кой е, няма да го направи. А Иван вече знае кой е. Видели са го да си слага ръката в пламъци. Дори не се е опарил.

Марджъри си примигна. За Таргариените се казваше отдавна, че бяха дракони. Огнени хора. Но тя досега мислеше, че това е просто един слух, за да се възхищават другите домове.

Марджъри се облегна на стола си. Тя вече можеше да се досети, че всичко беше уредено.

Това, че баба ѝ казваше всичко лично, си беше просто една формалност.

– Добре, ще го ухажвам. Но ако той никога не поиска трона, тогава какво?

Олена ѝ се усмихна и я боцна по нослето.

– Веднъж да усети, че ти се интересуваш от него, и веднага ще можеш да му напълниш главата с мечти за трон. Ти си родена да бъдеш кралица, мила моя. А не някоя дама, която се занимава с това колко прасета да задели за една визита на краля.

Марджъри си позволи да си помечтае. Тя беше прагматик до мозъка на костите си. Знаеше, че това, което баба ѝ искаше от нея, нямаше да е лесно.

Но това не го правеше невъзможно.

– Вземи си най-хубавите дрехи. Бъди смирена, но закачлива. Точно каквато си си.

Марджъри кимна.

Баба ѝ я погали по косата.

– Ти си розата на домът Тирел. Ако и ти не можеш да го подбудиш към действие, то той поне има дракон. Ако не той, тогава твоите деца ще извоюват Железния трон!

Марджъри се изкикоти. Това ѝ се нравеше.

– Добре, ще пробвам, бабо! – младото момиче ѝ каза. – Но не бъди изумена, ако не мога да направя нищо повече, отколкото да се омъжа за него.

Олена прибра един кичур от косата на Марджъри зад ухото ѝ.

– Ние може и да не сме вълци, може думите ни да не означават, че имаме яростта, но ти си бъдещето на този дом. Бъди така добра, че да вземеш трона!

Двете жени се изкикотеха, пък после баба Олена взе малко сирене да си хапне.

– А в този замък сиренето е най-вкусно. – Старата жена отсече, като си взе още едно сиренце. – Ще трябва да ти пращам, че храната в Кралски чертог не е вкусна! Нали им смърди градът чак до градините!

– Е, не може да е толкова зле, бабо! – Марджъри ѝ каза. – А аз за бъдещия ми дом не трябва да казвам нищо лошо! Все пак народът трябва да ме обича!

– Дай им зрелища и хляб, и те ще те обичат. Важното е ти да превърнеш този принц в истински дракон. Той е най-добрият кандидат. А онова дете, Никола, най-вероятно ще порасне в изгнание.

– Да, но ако той се върне с дракона си? Тогава няма ли да има война? – попита Марджъри.

– Той е принц на народа. Прекалено е мек, за да започне война с когото и да било.

Марджъри се надяваше баба ѝ да не бъркаше. Все пак Олена имаше нюх за това кой е на власт и кой щеше да бъде избутан от престола си.

Не случайно я наричаха Кралицата на тръните.

Chapter Text

Никола яздеше Сиракс, докато Джон и Иван се надбягваха със Сребърнокрило и Канибал. Двамата братя се смееха от цяло сърце.

Никола не искаше да се присъедини в играта им. Все пак Иван му беше дал да се разбере, че ще е принц само дотогава, докато беше удобен.

Той следеше пътя за опасности. Не мислеше, че ще има някой, който ще е толкова прост, че да нападне краля, докато над главата му кръжаха три пораснали дракона.

Но той все пак искаше да си спести главоболията, които щяха да дойдат от това, че баща му можеше да е нападнат и убит.

Никола вече можеше да види, че процесията беше спряла. Най-вероятно каляската на майка му пак беше счупила колело.

Той се приземи. Беше в кожени доспехи. Баща му искаше, щом той беше ездач на дракон, то да изглежда като истински крал.

И Иван, и Джон носеха доспехи, но на тях им бяха дадени и ризници. Все пак ако нещо станеше, то техните дракони щяха да защитават процесията.

Никола се чувстваше като страхливец. Джофри, Мирцела и Томен се возеха в каляската.

Никола нямаше кураж да отиде при майка си. Той знаеше, че тя го обича. Но ако на нея ѝ трябваше някое друго доказателство, че той не беше от Джейми, то този дракон, който Никола командваше, ѝ беше достатъчен.

Той реши да отиде при баща си, който вече се наливаше с вино. Лорд Едард беше до него.

Никола все пак седна при тях.

– Какво има, сине? Защо не си при майка ти? – Робърт го попита, като му наля една чаша с вино. – Хайде! Юнак си ми! Пий!

– Ама, тате, аз трябва после пак да летя. Ами ако ми прилошее? – Никола попита. Кралят само изсумтя, пък после изпи чашата, която той беше налял за сина си.

– Ти да знаеш, че си като чичо ти Станис. И той не обича да пие. Но може би това ни трябва на нас на трона. Един сериозен Баратеон!

Никола на това не знаеше как да отвърне. Все пак не искаше да обиди баща си.

– Хората те обичат, тате! Ти им даваш храна и пари! – Никола се опита да се измъкне от неловката ситуация.

– Да, ама това е само, защото ти искаш това от мене. Ники, хайде да стреляш малко с лъка! Покажи на чичо ти Нед как можеш да уцелиш, без да гледаш!

Никола се поогледа. Той можеше да направи това за баща си. Все пак ако не му беше на сърце, Робърт можеше да се усъмни, че и Никола не беше негов син.

Никола си свали лъка от раменете. Взе една стрела, пък после се обърна. Той стреля, улучи дървото и една ябълка падна от него.

– Ха! Това е моето момче, Нед! Видя ли го? Видя ли го как стреля? От него ще стане истински крал!

– Да! А и дракон има за страж. – Лорд Старк каза с лека усмивка. – Но, момчето ми, защо не отидеш при майка си? Там вече ти е сипнато за обяд.

Никола погледна пак към дървото. На него му се нравеше повече да изяде ябълката, която беше паднала, отколкото да отиде и кралица Церсеи да го гледа така, все едно обмисляше да сипе отрова в яденето му.

– Аз искам малко да се разходя. – Никола каза, поклони се на баща си, пък после и на лорд Старк. Взе си едно хлебче, пък после закрачи.

Лорд Старк не беше взел дъщерите си. Само Иван и Джон. Никола знаеше, че нито Призрак, нито Зима, вълците на Джон и Иван, нямаше да нападнат когото и да било.

Все пак бяха в клетки.

Той започна да търси Иван. Искаше да седне до него. Да си поговорят за войната, която щеше да дойде в тези земи.

За мъртвите със сините очи, които щяха да ги разпердушинят всичките, ако Никола не можеше да уговори Иван и Джон да помогнат с каквото можеха.

Когато ги намери, те вече се дуелираха. Никола седна да ги погледа.

Иван беше висок и силен, носеше на бой. Но Джон беше бърз и можеше да му се изплъзне.

Те се дуелираха с дървени мечове. Но ако Иван се биеше така срещу някой рицар, който имаше истински меч, то Иван най-вероятно щеше да е целият в рани.

Най-накрая Джон си допря меча до гърлото на брат си и с това дуелът беше приключил.

Никола се усмихна на Джон, докато ръкопляскаше.

– Ех, Ники. – Никола чу батко му да му казва, който най-вероятно също беше дошъл да гледа. – Ако тези ще те пазят, като станеш крал, май ще е най-добре за тебе да се откажеш от короната.

– Това заплаха ли беше, бате? – Никола го попита. – Аз мога и сам да се браня. За сравнение от тебе.

Джофри го изгледа на кръв, но не каза нищо повече. Никола беше прав. Джофри беше пълна скръб с меча. А да си изядеше тупаника от десетгодишното си братче най-вероятно щеше да бъде голям срам.

– Ще те наблюдавам. – Джофри му каза.

– И аз тебе, лорд Ланистър. – Крал Робърт вече беше уговорил всичко с лорд Тивин. Човекът от години си искаше синът обратно, а сега щеше да получи лудия си внук за наследник.

Никола си и знаеше, че ако не беше близнак на Мирцела, дядо му щеше да го заподозре за един от многото копелета на крал Робърт.

Иван дойде при него, потупа го по гърба, пък те закрачиха към реката.

– Тези земи са спокойни. – Иван му каза, като се оглеждаше. – И в Кралски чертог ще е спокойно сега, когато брат ти не може вече да прави мизерии.

Никола кимна. Той много добре знаеше какво се беше случило последния път, когато на Джофри му беше дадена власт.

Той, Никола, му се беше много смял, когато Джофри беше отведен от бойното поле при атаката на Станис и прибран в своята си стая.

Така, все едно беше една жена.

– Само мама да не те чуе, че ще ти сипе отрова в яденето, Ваня. – Никола му каза. – А аз не искам да те загубя.

– Не искаш да загубиш Канибал, искаш да кажеш? – Иван му смигна, пък после го потупа по гърба. – Не се черви такъв. Просто не ми давай празни приказки, Ники.

Никола си затвори устата. Явно опитът му да покаже на Иван, че е ценен, беше обречен да бъде безуспешен.

– Какво ще правим с Краля на нощта? – Никола попита. Все пак Иван беше от Севера и най-вероятно следеше нещата с голям интерес.

– Имаме три дракона. Ще се справим. – Иван му каза, като седна до реката. Извади едно хлебче и подаде едната половина на Никола. – Ти само не забравяй, че аз няма да търпя да ме командваш.

Никола отхапа от хлебчето.

Това си му беше вече ясно.

Chapter Text

Никола

Въпреки протестите от страна на лорд Едард, турнирът на ръката все пак щеше да се състои.

Никола вече от една седмица се дуелираше срещу Иван. Не само, защото Иван нямаше да прави като някои от стражите, които го даваха по-внимателно с него, че после крал Робърт да не им поиска главите, но и защото Иван винаги му казваше над какво трябва да поработи.

Никола му беше благодарен за това. Но той беше чул една новина.

Принц Садик от Дорн щеше да се състезава в турнира!

Никола не веднъж се беше чудил, дали този принц не беше Садик от неговият свят.

Но той така и не писа на принца. От една страна, принцът имаше 8 години разлика с него. От друга, в Дорн не бяха забравили за принцеса Елия, и ако този принц не беше Садик, Турция, то Никола или щеше да получи едно саркастично писмо от него, или щеше да трябва да се извинява на принца за обидата.

– Стига ти толкова за днеска, Ники! – Иван му каза. Той после се обърна към брат си, Джон. – Джон, хайде, че на мене не ми стига!

– Не си изял достатъчно тупаник, а? – Джон се пошегува.

– Ядох, ама сега искам да те обруля, като толкова много ти знае устата.

Джон се изкикоти. Никола седна на една пейка и започна да ги гледа.

Иван вече не позволяваше на Джон да го удря прекалено често. Никола можеше само да гадае, че Иван това преди е правил, че на Джон да му е по-добре.

– Принце! – Един придворен му каза, като седна до него. – Майка ви, кралица Церсеи, иска да ви види!

Никола това го беше отбягвал като дявол- тамян. Но той знаеше, че майка му най-вероятно не искаше да прати Джофри до Скалата на Кастерли.

Все пак Никола беше гледал сериала, пък и дядо му, лорд Тивин, също беше идвал да ги вижда.

Никола знаеше, че Джофри щеше да бъде вкаран в правият път, дори ако трябваше да го оставят да гладува, когато той изръсеше някоя садистична простотия.

Никола се запъти към стаята на майка си. Той вече беше решил, че няма да яде или пие нищо там. Все пак майка му си беше змия пепелянка.

Когато той влезе, в стаята чакаше само майка му. Пред нея имаше една купа с плодове и вино.

Никола седна срещу нея, пък я зачака да го заговори.

– Ники, брат ти Джофри трябваше да е крал. – Церсеи му каза. Но това, че тя беше използвала галеното му име го доведе до надеждата, че тя нямаше да му отсече главата. – Но сега ти си принцът престолонаследник. Знаеш ли, какво означава това?

Никола кимна. Той отдавна вече беше забравил да кима за не, защото в този свят това само объркваше хората.

– Че отговорността е голяма и аз трябва да съм справедлив крал?

Церсеи му се усмихна леко горчиво.

– Наивен си, мило мое дете. И то много. – Тя му каза, като го погали по косата. – Не. Означава, че всеки, който не е от дома Ланистър, ти е враг.

Никола най-накрая осъзна майка му защо го беше викнала. Не, за да го смъмри, а за да си впие ноктите в него.

Точно така, както си ги беше впила в Джофри.

– Мамо, аз нямам намерение да имам врагове. Народът ме обича, както обичат и тате. Ако нещо стане, то аз ще имам опора.

Церсеи го боцна по нослето. Тя правеше това често. Все едно искаше да си напомни, че Никола е нейн син и това, че беше от Робърт, не го правеше по-малко мил в нейните очи.

– И Регър го обичаше народа, детето ми. И той си мислеше, че ще намери опора в труден момент. Аз за малко не му станах невеста. Ти това знаеш ли го?

Никола кимна. Лорд Тивин му беше казал веднъж, че той беше допринесъл за това, Никола и братята му и сестра му да се родят принцове и принцеси.

– Най-накрая той нямаше достатъчно съюзници, че да оцелее. Баща ти… – Тук Церсеи направи една пауза. Тя погледна първо тъмната кафява коса на сина си, пък после и зелените му очи. – Го уби на Тризъбеца. Сега, ако можеш, пак ми кажи, че си в пълна безопасност.

– Аз никога няма да съм в безопасност, мамо. – Никола си призна. – Дори и Джофри да беше станал крал, аз пак щях да имам врагове. Но докато правя така, че хората да ме обичат, поне съвестта ми е чиста.

Церсеи се изкикоти.

– Съвестта е за глупаците от Севера, Ники! – Тя му каза. – Ти си от рода Ланистър. На тебе не ти трябва съвест, а хитрост. Както и Умният Лан е съумял да вземе Скалата на рода Кастърли от тях.

Никола кимна. Понякога майка му казваше и по нещо смислено. Но това не беше много често.

– Мамо, аз ще си живея живота, а ако имам нужда от съвет ще се обърна към вас двамата с тате.

На Никола му беше ясно, че той трябваше да и подхвърли компромис, че иначе тя щеше да злобее срещу него.

Церсеи най-сетне се усмихна добродушно. Тя сияеше. Никола даже можеше да види, защо тя е била наричана Светлината на Запада на младини.

– Добро момче! Хайде сега, отиди си в стаята! Вечерята ще бъде в залата за пиршества. Знаеш го баща ти какъв е.

Никола се изправи, поклони се на майка си, пък после си излезе.

Коридорите бъкаха от живот. Прислужниците тичаха насам натам с чисти чаршафи, възглавници и всичко, което един лорд можеше да иска.

Той отвори вратата на стаята си. Седна на леглото.

Тъкмо обмисляше да си дремне малко, когато на вратата се почука.

Никола стана да види кой е.

Неговият поглед видя първо едни познати зелени очи, после и тъмна кожа и коса.

– Садик! – Никола каза, като го пусна да влезе. – Ти си бил принца на Дорн, нали? Този, който ще се сражава в турнира?

– Здравей и на тебе, Ники! – Садик му каза, пък се стрелна към каната с вода до леглото на Никола. – Пустинята не прощава. Имаш ли нещо против да пийна малко вода?

– Хайде, давай! И плодове си хапни. Но Садик, какво те доведе тук? – Никола попита.

Садик си наля една чаша, после още една. Когато най-сетне утоли жаждата си, той погледна към Никола.

– Аз знам какво го чака Уестерос. Искам да съм ти шампион. – Той каза, докато Никола почна да примига.

Той това не го беше очаквал.

Chapter Text

Садик

Той беше настанен до Никола като принц на Дорн. Садик много се чудеше дали пак ще бъде настанен до Никола, ако кралят и кралицата узнаеха, че неговият баща се беше отрекъл от него.

Садик не можеше да си отлепи очите от Иван. Той знаеше, че Иван рано или късно ще накара Никола да абдикира.

От една страна, той имаше най-големия дракон, Канибал. От друга, беше рус и имаше лилави очи, точно като в предния свят.

Садик не искаше да бъде управляван от Иван. Те бяха се били прекалено много пъти, за да се съгласи той на нещо такова.

Но Никола беше едно десетгодишно дете. Ако кралица Церсеи убие кралят след месец-два, то на Никола щеше да му се отели вола.

– Приятели! – Крал Робърт започна. Гласът му бумтеше и беше почти сигурно, че се беше напил преди пиршеството. – Моят син, Никола, ще ме наследи! А най-големият ми син, Джофри, ще стане лорд на Скалата на Кастерли!

– Добрият принц Ники! – Някой кресна от една от масите, което беше поето и от другите гости.

Садик можеше да види, че Робърт се усмихва.

– Имам и още новини! Драконовите изчадия от кръвосмешения са в Пентос! Те си мислят, че могат да ми се измъкнат! Че могат да започнат още една война с мене! Но аз не съм слаб!

Садик си помисли, че никой не можа да отрече на крал Робърт, че беше буренце. Но той си запази мислите за себе си.

– Никола след турнира ще седне на трона! Лорд Едард Старк ще го съветва! А аз ще отида в Есос да им строша на тези уроди главите!

Тълпата изрева с един глас. Садик усети, че лордовете бяха жадни за кръв.

Дори и кръв на две деца, които не бяха виновни за лудостта на баща им.

Не че Садик не знаеше какъв е Визерис. Той беше гледал сериала, прочел книгите, пък и беше слушал чичо си Оберин как с огорчение говори за драконовия принц.

Но в това имаше една златна възможност. Ако Никола седнеше на трона по-рано, чичовците му щяха да му се поклонят.

Поемането на щафетата, докато кралят беше още жив, беше най-доброто, за което някой можеше да се надява.

– Кой иска да дойде с мене? Кой иска добрият принц Ники да не трябва да се пази от всяка сянка? – Робърт изрева пак.

Много рицари скочиха от местата си. Садик можеше да види, че те бяха жадни.

За кръв, за слава, за земи и замъци.

Кралица Церсеи гледаше така, все едно искаше да отрови някого. Но ако Робърт се махнеше от главата ѝ, Садик беше сигурен, че и тя щеше да кротне.

– Оставям моята кралица тук, да съветва Никола! Пък и бойното поле не е за жени! – Робърт се изкикоти на собствената си шега.

Церсеи го погледна още по-мрачно. Робърт пи от чашата си, пък седна отново. Садик видя как той се обръща към Никола.

– Пробвай да закърпиш положението, сине! Баща ти много харчи, но ти имаш една добра глава за властване. Не прави глупости, докато ме няма, и хората ще те обичат!

Никола кимна. Той погледна пак към масите, където рицари и лордове сега дискутираха колко плячка и слава ще спечелят, ако се биеха на страната на краля.

– Ще се постарая, тате! – Никола обеща.

– Добро момче! Да не вземеш парите да ги раздадеш на бедните, ей! Давай им, но със мярка. Те вече и без това си те обичат!

Садик примига. Той беше чувал, че Никола е един добър и милостив принц. Едно дете, което вместо да ходи и да прави глупости с лордчета, отиваше до Кралския чертог да види сираци в сиропиталища.

Садик можеше да се досети, че тези песни за Никола не бяха измислица.

– Татко… – Никола най-сетне каза. Той погледна към Садик. – Може ли принц Садик Мартел да ми стане заклет щит? Той ме попита, но аз реших да те питам и теб.

Крал Робърт погледна Садик най-накрая. Усмихна се.

– Това не беше ли синът на Доран? Момче, как е баща ти? – Садик беше на осемнайсет, но явно за краля това не означаваше, че е мъж.

– Все още е болен. Лекува се. – Садик отговори. – Сестра ми Ариан ще наследи трона. Аз не искам да се занимавам с владение. Искам да съм винаги с ятаган в ръка.

– Или копие! – Мирцела каза, която явно беше слушала, докато те си говореха. – Вашият герб е слънце, прободено от копие, нали така, принце?

Садик се обърна към малкото момиченце. Тя беше само на десет, но той вече можеше да види, че тя щеше да е приказно красива един ден.

Но с майка като Церсеи, Садик не беше и очаквал нещо друго.

– Да, принцесо. Аз и копие мога да въртя, но на мен ми е по-лесно да се бия с ятаган.

– По-добре го забрави ятагана, момче! Утре ще яздиш. По-добре си сложи едно копие на гърба! И Джейми Ланистър, Лорас Тирел и Грегор Клегейн ще се състезават. А те са опитни войници!

Окото на Садик трепна. Как можеше този човек да говори за Планината така, все едно имаше някаква причина той да не е мъртъв сега?

Садик знаеше, че ако той започне темата с Грегор Клегейн, то най-вероятно крал Робърт нямаше да му се довери да пази Никола.

– Ще победя. – Садик отсече. Все пак беше син на Хунския хаганат. Предишните му умения бяха отдавна тренирани в сегашното му тяло.

Той знаеше, че нищо не можеше да го спре.

– Ха! Момчето има гръбнак! Браво. Ники, той ще те опази! Само гледай да не ти се вбеси някоя тълпа! Че тогава нищо няма да те опази!

Садик видя как Никола се почесва зад врата. Беше очевидно, че той искаше да каже нещо.

– Тате, сега като ти си тръгнеш, тук може да стане напечено. Хайде да изпратим мама и Джофри в Скалата на Кастерли? Мама е… е…

Робърт го тупна по гърба.

– Мразена тук? И то точно толкова, колкото и Джофри? Да, да отидат там. Поне Ланистърите могат да ги опазят. Все пак простолюдието им няма достъп до замъка им.

Садик погледна Никола, който се усмихна облекчен.

Кралицата гледаше към своя син така, все едно не можеше да повярва, че той би поискал нещо такова.

Но без Церсеи Мирцела и Томен щяха да пораснат като нормални деца.

Садик одобряваше този ход на малкия принц.

Chapter Text

Никола

Никола гледаше към звездите. Той обичаше да ги брои, когато не можеше да заспи.

Садик беше тук, и той можеше и да умре за една жена, която беше убита зверски.

Иван беше тук, но той по-скоро беше като гилотина, чието острие беше надвиснало над главата на Никола.

Той не знаеше тези двамата, след като белите бродници бъдат избити, какво щеше да ги прави. Единият щеше да му поиска живота, другият – короната.

Никола се прозя. Ако не заспеше сега, то той щеше да заспи на трона на следващата сутрин, докато държеше петициите.

Той това не го искаше. Стана, легна си, но не можеше да заспи. Той се чувстваше така, все едно някой го наблюдава. Което, при положение че Никола беше в Кралския чертог, не беше нещо, което не беше опция.

Той най-накрая заспа. Но сънят му беше неспокоен.

Северният вятър го брулеше. Мъртвите го бяха обиколили, но те не правеха и крачка към него. Техният кръг беше разделен, когато Кралят на Нощта се показа.

Никола не знаеше дали да бяга, или да му спести на този усилията да го убие и да си прехапе сам езика.

Никола направи стъпка назад. Нещо изрева в далечината. Кралят на Нощта погледна към посоката, откъдето Сиракс се задаваше. Той взе едно копие.

Никола се стрелна. Той можеше и да умре, но трябваше да не позволява на Сиракс да стане част от армията на мъртвите.

Опитваше се да вземе копието на Краля на Нощта. Ръцете му горяха.

Сиракс най-сетне долетя при тях. Отвори устата си и бълва огън над мъртвите.

Никола се събуди с крясък.

Той се огледа. Беше си в стаята. Някой беше напалил камината.

Той погледна към ръцете си. По тях нямаше следи от пламъците, които го бяха обгърнали.

Той чу как Сиракс изревава в далечината. В ограждението за дракони, което не беше използвано, откакто и последният дракон не беше умрял.

Никола се затича. Некъпан, в нощните си дрехи. Той можеше да усети, че има температура. Гадеше му се.

Но когато стигна загражденията, Сиракс излезе от подземието.

Никола си допря ръката до муцуната на Сиракс. Погали го.

– Аз няма да те дам на Краля на Нощта, мила. – Никола каза, като погали дракона. – Ще се оправим някак!

Сиракс го лизна, пък после се изправи на задните си крака. Никола се опита да скрие лицето си с ръцете си, но драконовият пламък така и не го нарани. Той виждаше пушека от дрехите си. Знаеше, че скоро щеше да е гол.

Но огънят не го беше наранил.

Или щяха да го помислят за луд, или за един истински ездач на дракони. Той се надяваше никой да не го види.

Но, както винаги, законът на Мърфи си каза думата.

****

Когато Никола се върна в замъка, той си помисли, че сега баща му нямаше да си тръгне. Все пак наследникът му беше полудял и беше позволил на дракона си да му опърли дрехите.

Но когато Никола го заведоха при крал Робърт, в стаята не цареше тревога, а нещо като една гордост, която Никола познаваше добре.

– Тате. – Никола каза, като седна пред него. – Съжалявам. Имах кошмар. Затова отидох при Сиракс. А тя… тя ми опърли дрехите.

Робърт започна да се смее с цяло гърло.

– То и на мене са ми пърлили дрехите, момчето ми, но досега никога не го беше правил това един дракон. Но ти знаеш ли какво означава това, че тебе огънят не може да те нарани?

Никола кимна.

– Да, вече не трябва да чакам водата във ваната да изстине! – Никола каза, като се опитваше да се придържа към отговори, които и едно десетгодишно хлапе би дало.

Робърт се изкикоти пак.

– Да, и това! Но ти, сине, си по-Таргариен от поколенията, които не само че огънят ги нараняваше, но и дракони нямаха!

Никола кимна. Това, идващо от баща му, си беше една похвала.

– Само Регар да можеше да те види сега, би се пукнал от завист! Един Баратеон е повече дракон от него! Сине, аз тръгвам още този следобед да ги намеря тия уроди от кръвосмешения, дето се крият в Есос! Хайде, облечен си вече. Отивай да прослушаш днешната доза мрънкане на васалите ни!

Никола можеше да се досети, че ако не я вземеше тази възможност, баща му щеше да му зашлеви един зад врата и той пак щеше да трябва да отиде.

– Тате, ще ми липсваш! – Това си беше и истината. В оригиналния свят майка му, София, беше светила маслото на баща му, Кула Болгар, Телец, още докато Никола беше бебе. Той беше само чувал за него, но не го беше виждал.

Но Робърт беше на всичките вечери, беше на всичките му тренировки, а и му личеше, че го обича.

– Ела тука, сине! – Робърт му каза. Никола се доближи до него. Робърт го боцна по нослето. – Ти си бъдещето на домът Баратеон! Станис син няма, а Ренли син не иска и да има. Помни, паднеш ли ти, пада цялата рода!

Никола кимна. Не искаше баща му да си рискува живота.

Но това не означаваше, че искаше да му съсипе и настроението.

Той се поклони, пък си излезе. Щеше да му е по-лесно да подсили Нощния страж, ако Робърт отидеше в Есос. Щеше да може да направи така, че всички домове да отидат и да се бият срещу бродниците.

Той не искаше вечната зима да дойде. Знаеше какво ги чака.

Когато стигна до тронната зала, той си пое дъх. Ръцете му трепереха. Досега Робърт беше кралят. Досега тези задължения бяха негови.

Никола отвори вратата.

– Принц Никола! Принц-регент! – глашатаят изрева. Никола започна да крачи към Железния трон. Той не знаеше дали щеше да се пореже на него, но трябваше да седне на него.

Придворните му се кланяха. Майка му беше зад трона. Никола се спря пред него и изгледа майка си в очите. Тя искаше да властва. Мислеше, че от нея ще стане по-добър владетел от който и да било мъж.

Но тя грешеше. Никола седна на трона. Намести се възможно най-удобно на тая камара ръждясало желязо.

– Кой е първият? – Той попита.

Церсеи най-сетне излезе от мястото си зад трона и го погледна в очите.

– Аз, сине.

Никола изтръпна. Майка му нямаше да отиде до Скалата на Кастерли на добра воля.

Не, тя щеше да превърне всичко това в скандал.

Chapter Text

Никола

Никола погледна майка си в очите. Тя беше в червена рокля със златни акценти. Той знаеше и символиката на това каква е.

Но все пак беше само на десет, или поне това тяло беше само на десет. Той трябваше да изслуша майка си.

– Кажи, мамо. – Никола ѝ каза, след като стана ясно, че тя ще го изчака да я заговори.

– Сине, ти остана сам на трона. Баща ти нехае. Той не гледа на теб като на невръстното си дете. Но аз се страхувам за тебе. Това, че ти не искаш Джофри да е сам в Скалата на Кастерли, е похвално. Но аз не съм само майката на Джофри. Аз съм и твоята майка. И на Мирцела, и Томен. Още си малък. Не ме отпращай, детето ми.

Ако някоя друга майка беше казала това на Никола, то той щеше да ѝ повярва. Но за Церсеи тези думи бяха само едно оръжие. Тя му искаше трона.

Може би дори за да го даде на Джофри.

– Мамо, ние с тате говорихме. Джофри има нужда от тебе. Мирцела и Томен ще останат тук, при мен. И ти ще ми липсваш, но това е финалното решение на тате.

Церсеи присви очите си за малко, но после въздъхна и се отправи към изхода.

– Добре, щом не съм ти мила. – Той това го и чу. Тя щеше да му прави мръсно в бъдещето. Той беше сигурен в това.

Тълпата го гледаше. Никола махна към един търговец.

– Да? Как мога да ви помогна, господине? – Никола го попита.

– Принце! Сега, като вашият баща си тръгва, какво ще стане с турнирът на ръката? – търговецът го попита.

Никола не искаше този турнир да се проведе. Все пак си беше чисто прахосване на пари. Но за него нямаше никакъв избор.

Всичко беше уредено. Всичко беше платено.

– Турнирът ще се проведе! Баща ми се е погрижил за всичко. Има ли още хора със същия въпрос? – Никола попита.

Половината зала си вдигнаха ръцете.

– Добре, е, вече знаете. Ако нямате други въпроси за турнира, можем да преминем към други въпроси!

На Никола му мина денят в слушане на лордове с претенции. Когато един лорд от Кралските земи дойде да му каже, че съседът му му бил откраднал цяло стадо овце, Никола вече знаеше, че беззаконието се ширеше по тези земи.

Той беше обаче ветеран по оцеляване в земи, където беззаконието се ширеше.

****

Никола успя да се отскубне от тронната зала едва в три следобед. Като малък принц на десет годинки, лорд Старк не очакваше от него да дойде, че да слуша и лордовете в малкия съвет.

Никола щеше да го направи, но баща му си тръгваше. Никола трябваше да е там, да му пожелае попътен вятър.

Кралицата и Джофри вече бяха там, когато Никола и Мирцела стигнаха до корабите.

Баща му се беше облякъл в доспехи. Никола хвана ръката на сестра си. Тежко му беше.

Но знаеше, че не трябва да покаже на баща си колко щеше да му липсва.

Те вече си бяха казали сбогом.

Кралят им махна от палубата. После изкрещя командата да потеглят. Никола гледаше корабите, докато те не се скриха в далечината. Той се обърна, пък почна да крачи със сестра си към замъка.

Джофри го гледаше злобно. Церсеи беше дори скръцнала със зъби.

Но Никола все пак успя да мине през Кралския чертог, без някой да се опита да го убие.

И това беше нещо.

****

Никола стана рано. Днес почваше турнирът на ръката. Лорд Старк щеше да бъде там с Иван и Джон. Садик щеше да се състезава.

Никола трябваше да направи така, че Садик да не го убият. Все пак беше от Дорн, а Дорн се беше отцепил от Уестерос дотам, че те стояха на един остров, заобиколен от омраза.

Майка му вече си беше тръгнала. И то без да му каже сбогом. И Джофри беше взела.

Никола само се надяваше, че Церсеи нямаше да се опита да качи Джофри на трона с Ланистърска армия. Че нямаше да се отрече от него и нямаше да го обвини в това, че е едно от копелетата на Робърт.

Все пак, ако тя го направи, то тогава и Мирцела щеше да е в немилост.

А Церсеи обичаше единствената си дъщеря почти толкова, колкото тя обичаше Джофри.

Зрителите вече се бяха събрали там да го чакат да обяви началото на турнира.

Никола се беше облякъл в жълто и черно – в цветовете на домът Баратеон. Сега, повече от когато и да било, Никола трябваше да се покаже като син на баща си, а не като син на майка си.

Той знаеше от книгите, че лорд Станис Баратеон беше узнал тайната на Церсеи и Джейми. Той знаеше, че ако чичо му не беше убеден, че Никола му е племенник, той щеше да започне война срещу него.

Не, за да му вземе короната от завист, а защото щеше да види Уестерос като свое наследство и право.

Той седна до сестра си, после махна с ръка.

– Нека турнирът започне! – Никола каза.

Тълпата му отговори с един рев, който можеше и да го оглуши.

Първо бяха стрелците. Никола и той искаше да участва в тази част на турнира, но баща му, дори и като знаеше колко добре стреляше Никола, пак не искаше да го пуска по турнири.

Никола ръкопляска, когато победителят от тази част на турнира беше обявен, пък после си пое дъх.

Сега вече беше ред на рицарския тилт. Никола махна пак.

Първи щяха да се състезават един рицар от домът Дари срещу един рицар от домът Флорент.

Никола ги гледаше, докато те яздеха. Чудеше се защо трябваше тези мъже да се трепят така пред публиката.

Но когато глашатаят обяви, че сър Грегор Клегейн ще се сражава срещу принц Садик от Дорн, Никола изтръпна. Той знаеше, че Садик искаше да убие сър Грегор заради леля си, принцеса Елия.

Тълпата беше тиха. Всички знаеха, че това е разрешаване на една вражда, която беше тляла вече четиринадесет години.

На Никола не му остана никакъв друг избор освен да обяви началото на тази битка на Давид и Голиат.

Молейки се, че Садик няма да умре и Дорн няма да има повод да обяви война на останалите шест кралства.

Chapter Text

Садик

Грегор Клегейн яздеше срещу него. Садик приготви копието си. Точно когато Грегор се приготви да го наръга, Садик си заби копието в шлема му.

Клегейн се замая, но едно турнирно копие нямаше как да го извади от играта. Садик взе още едно копие, че последното се беше счупило. Те почнаха пак да яздят един срещу друг.

Садик този път наръга коня на Клегейн. Животното изпищя от болка, ездачът му падна на земята.

Тълпата заглъхна.

Садик скочи от коня си и си извади ятаганите. Принц Оберин може и в сериала да се беше справил добре с копие, но Садик беше бърз и млад.

Той знаеше, че в сравнение с него Клегейн беше тромав.

– Ти! – Клегейн изрева, като си хвърли шлема, който и без това сега не ставаше за нищо. – Ще те убия, дорнско копеле!

Садик се усмихна.

– Ти си див звяр! Моята леля ще почива в мир едва тогава, когато ти умреш!

Садик се стрелна към Грегор. Започна да се вмъква и измъква. Той знаеше къде са слабите места на една рицарска броня.

От Грегор се лееше кръв. Той псуваше. Никой не посмя да спре принц Садик.

Но точно когато Садик се опита да отреже главата на Клегейн, този го ритна в колената.

Садик падна. Той беше замаян.

Грегор Клегейн скочи върху него.

– Спрете! Спрете в името на крал Робърт! – Садик чу Никола да крещи.

– Да, аз убих шибаната ти леля! И после ѝ строших главата точно така!

Садик усети, когато Грегор Клегейн си сложи ръката над очите му. Чу един рев, който се приближаваше.

После светът беше обагрен от оранжево и червено.

****

Садик ритна трупа на Грегор Клегейн от себе си. Имаше един дракон, който съскаше на тълпата и го пазеше.

Садик позна по окраската, че това беше крадецът на овце. Един дракон от Танца на дракони. Цивилната война, която беше погълнала Уестерос преди сто години.

– Кротни. – Садик заповяда. Дрехите му бяха опърлени, но той нямаше изгаряния.

Драконът продължаваше да съска. От заграждението за дракони се чуваха още три рева на дракони.

Садик не искаше те да дойдат тук. Потупа крадеца на овце.

– Хайде, спаси ми живота. Всичко свърши. Кротни!

Садик погледна към Никола, който се беше ококорил, пък после и към Иван, който си имаше неговата мека усмивка на устните, която никога не махаше от там, дори когато беше гневен.

– Победителят на турнира е принц Садик от Дорн! – Никола най-сетне каза.

Садик му се поклони, пък после яхна дракона. Все пак трябваше да се изнесе оттук, преди хората да го видят гол.

****

Когато Садик се приземи в заграждението на дракони, пазачите веднага поеха крадеца на овце. На него му бяха дадени дрехи, защото неговите бяха вече изгорели.

Садик се запъти към замъка после, като още не можеше да повярва, че още е жив. Грегор Клегейн наистина щеше да му пръсне главата, ако драконът не беше дошъл навреме.

Като стигна в замъка, при него изтича и Никола.

– Добре ли си? Да ти пратя ли майстър? Садик, защо не ми каза, че и ти имаш дракон? – Никола каза на един дъх, докато го гледаше от глава до пети. Той не само че имаше дракон, ами беше и огнеупорен. Точно като Никола и Иван.

Може би и Денерис беше като тях вече. Никола в това обаче не беше сигурен.

– Защото аз, преди да дойда при тебе, си нямах и идея, че имам дракон. Крадецът на овце дойде в точния момент.

Никола го прегърна. Садик все си мислеше, че Никола прилича на десетгодишно дете, което имаше мозъка на цяла нация.

Но явно той вече беше свикнал да е малък, и си позволяваше неща, които не би направил иначе.

– Толкова много се изплаших, че ще умреш! Какво те накара да слезеш от коня?

– Как какво! Този изверг уби леля ми! – Садик каза, като накара Никола да го пусне. – И сега тя може да почива в мир. Ако искаш да ме опандизиш сега, направи го! Но само да знаеш — тази смърт беше искана от Дорн вече цели 14 години!

Никола го погледна. И двамата имаха зелени очи, но очите на Садик бяха по-тъмни.

– Ти знаеш, че аз сега не мога да ти дам и главата на дядо ми, нали? – Никола прошепна. Не, че той можеше да спре Садик, ако той решеше да яхне дракона си и да опърли Скалата на Кастерли.

Но все пак се надяваше, че няма да се стигне до там.

– Да. За сега. Но не ти обещавам, че ако след войната с Краля на нощта дядо ти още е жив, аз няма да го навестя с крадеца на овце!

Никола изглеждаше така, все едно се беше надявал смъртта на сър Грегор да е достатъчна. Но отмъстителността на Дорн беше нещо, което никога не беше за подценяване.

А и Садик си беше пак същият като в техния оригинален свят. Никола беше сигурен, че ако лорд Тивин оцелееше след единствената война, която беше от значение, то Садик щеше да му свети маслото, ако и той беше още жив.

– Сега вече си герои за Дорн. – Никола му каза, като закрачи към вътрешната част на замъка. Садик закрачи след него. – Но ти ми каза, че идваш тук не като принц, а като някой, който иска да ми е заклет щит.

– Само докато и войната с белите бродници приключи. – Садик му каза.

Той мислеше, че Никола от него не може да иска и друго. В главата му вече имаше планове Дорн да се откъсне от седемте кралства. Все пак сега и той имаше дракон.

Таргариените бяха се венчали с Дорн на времето. Явно във вените на Садик имаше достатъчно от кръвта на драконите, че и той сега да има дракон.

Садик закрачи към собствените си стаи. Той нямаше никакво намерение да дава думата си, че ще служи на Никола вярно до края на живота си.

Или Никола щеше да вдигне всичките седем кралства срещу Краля на нощта, или Садик щеше да го направи.

А Никола?

 Него Садик щеше да го прати на предните редици. Все пак имаше дракон. Сиракс беше прекалено ценна, за да бъде ездачът ѝ убит.

А ако това на Никола не му харесваше, е, Садик знаеше къде спи сестра му. Момичето беше мила душа, но той щеше да замени нейният живот срещу помощта на Никола без да му мигне окото.