Work Text:
– Любо? Трябва да ти кажа нещо.
– Добре – Любо лапна последното парченце от вкусната торта, която дъщеря му беше направила, и се обърна към нея.
Забеляза, че Рая изглежда нервна. Мачкаше предницата на широката си нощница, беше прехапала устна и го гледаше несигурно. Той се разтревожи.
– Станало ли е нещо? Да не би с Жоро да сте се скарали?
– Не... С него не, поне засега – отвърна тя разсеяно.
Засега? Любо си помисли, че нищо не разбира.
– Давай направо, Рая. Каквото и да е станало, знаеш, че ще направя всичко, за да ти помогна, нали?
Рая му се усмихна плахо.
– Да... тревожа се да не се ядосаш.
Любо се пресегна и я погали по бузата.
– Не бих могъл да ти се ядосам... поне не много. Обещавам да бъда спокоен.
– О, ти имаш пълното право да се ядосаш – избърбори Рая. – Виж, аз... става дума за времето, когато - е, докато траеше извънредното положение...
Любо си спомняше онова време колкото с тъга заради тревогите и лошите новини, толкова и с прилив на радост заради шанса да си бъде вкъщи с Рая, след като толкова години двамата бяха разделени. Всъщност си бяха прекарали много добре, играейки на разни игри, гледайки филми и опознавайки се. Сега още повече се чудеше защо Рая каза, че той ще ѝ се ядоса - нямаше спомен дори да я е оставял сама за достатъчно дълго, че да направи нещо лошо.
– Слушам те – подкани я, защото тя беше замлъкнала.
– Ами... – Рая го стрелна с поглед и отново прехапа устна. – Помниш ли онази вечер, когато новините бяха ужасни и Георги беше болен и си говорихме за живота и за бъдещето...
Любо кимна мрачно. Не беше особено приятен спомен.
– Тогава ти беше много изплашена.
Всъщност Рая беше ужасена. Страхуваше се, че всички ще се разболеят и ще умрат и тя или ще умре млада, или ще остане съвсем сама на света. Той беше направил всичко възможно да я успокои. Бяха отворили една бутилка вино, опитвайки се да се разсеят от страховете.
– Тогава пихме доста, помниш ли? – продължи Рая, сякаш прочитайки мислите му. – Ти повече от мен...
– Да, и?
– Ами... – тя го погледна. – Не помниш какво стана после, нали?
Любо примигна. Какво имаше предвид тя? Да, не си спомняше точно кога си е легнал и е заспал, но когато се събуди, всичко си беше наред и Рая не спомена да е ставало нищо особено, което той да е забравил.
– Какво имаш предвид?
– Аз... хм-мм... Може би си забелязал, че през последните месеци малко съм напълняла?
Любо се засмя, когато осъзна за какво е цялата врява.
– За това ли се тревожиш? Рая, красива си както винаги. Дори и да си се закръглила малко, не ти вреди, а и много хора напълняха по време на извънредното положение. Бързо ще отслабнеш, ако толкова искаш.
Рая поклати глава.
– Не, всъщност няма да е толкова бързо – промълви тя. – Ще отнеме поне пет-шест месеца. Защото съм бременна. И, ами... Бременна съм от теб.
Тя го погледна предпазливо.
Любо можеше само да мига изумено, без идея какво да каже. Тя се шегуваше, нали? Това нямаше как да е вярно...
– Рая, какви ги говориш? Не е възможно да си бременна от мен...
– Напротив, възможно е – прекъсна го тя, гласът ѝ се извиси над неговия. – Защото онази нощ, когато се напихме, ние правихме секс, Любо.
Той преглътна. Не. Не, не, не. Нямаше начин. Просто нямаше начин, по дяволите!
Рая просто го мотае. Сигурно си мисли, че това е смешно, а после ще каже: "Как можа да се хванеш толкова лесно, Любо..." Защото няма начин той и тя да... Някога да са... били... интимни!
Изведнъж нещо премина като светкавица - придружена с гръмотевица - през съзнанието му. Той и Рая, прегърнати страстно, устните му върху нейните, бедрата ѝ - около кръста му...
Досега си мислеше, че това е просто глупав, идиотски мокър сън, предизвикан от многото алкохол, който беше изпил... онази вечер. И без това си го спомни чак дни по-късно, когато случайно видя Рая да се преоблича. Беше се постарал да забрави и съня, и чувствата, които беше изпитал в него.
Сега обаче кръвта му буквално замръзна във вените от ужас.
Ами ако не е било сън?
– Спомни ли си? – попита Рая, навеждайки се към него.
Мамка му!
Любо прокара ръка през косата си.
– Трябва ми цигара.
След като запали и изпуши три една след друга, той най-сетне беше в състояние да продължи разговора с Рая, която го беше оставила на спокойствие да приеме новината.
Погледна я и направо му се зави свят. Беше правил секс с нея. С дъщеря си. Наистина. Майко мила!
– Защо не ми каза още тогава, като разбра, че не помня? – попита я.
Рая сви рамене, усмихвайки се гузно.
– Не исках да се чувстваш виновен, а ти щеше, както се чувстваш и сега. Няма защо, Любо, бяхме пили, бяхме разстроени и просто се случи... И беше много хубаво – добави тя, а Любо потръпна, когато в главата му се появи изображение на Рая, стенеща името му и отмятаща глава назад, докато той целуваше гърдите ѝ... О, дявол да го вземе!
Рая се изчерви леко.
– И освен това трябваше да живеем заедно, нямаше къде другаде да отида, а щеше да бъде неловко. И си помислих, че така е по-добре... Но, както и да е, оказа се, че съм бременна. През цялото онова време не се виждах с Жоро, както знаеш, така че не може да е от него.
Да му се не види.
Любо почти беше забравил за това след шока, че наистина е спал с нея. А сега и бебе! Негово и на Рая! Не, това наистина беше някаква пълна лудост...
– Разбирам – трябваше да каже нещо умно, макар че нямаше идея какво. В такава ситуация определено никога не беше попадал. – И... какво мислиш да правиш сега?
– Надявах се да решим заедно – отвърна Рая. – Все пак това дете не е само мое.
– Да... – Любо поклати глава, опитвайки се да изкара от нея представата за Рая, бременна с неговото дете. Тяхното дете.
Беше страхотна представа.
Не бъди глупак, каза си. Това не е добра идея. Всъщност е ужасна идея.
– Вероятно ще е най-добре да абортираш – измърмори, взирайки се в Рая, сякаш я виждаше за пръв път. Откакто "сънува съня", неведнъж си беше мислил за нея по начин, който не подобаваше на един баща. Все още не можеше да повярва, че не само си е мисли за нея по този начин, а наистина я е имал по този начин. – Да не казваме на никого за това. Особено на Георги. Иначе сигурно ще се наложи да се разделите.
– Да... – Рая се наклони към него със замислено изражение. – Аз и без това си мислех да се разделя с него. Не си пасваме особено. Но няма да му казвам за бебето, разбира се... Прав си, че не трябва да казваме на никого... И че най-вероятно е добре да абортирам, но...
Тя издърпа стола си извън масата и се обърна към Любо, обхващайки корема си с ръце - сега той видя, че наистина е пораснал и сърцето му задумка лудо.
Рая го погледа в очите.
– Но в себе си нося живот... създаден от теб. И не ми се иска да го убивам. Обичам те, Любо.
– Рая... – прошепна той, дланите му погалиха корема ѝ. Затвори за миг очи. Тогава Рая се наведе и го целуна. Любо я вдигна от стола и я сложи да седне в скута си, едната му ръка все така почиваше върху корема ѝ. Рая го прегърна, облягайки глава на рамото му. – И аз те обичам, скъпа. Ще измислим нещо...