Work Text:
Пухкав, току-що навалял сняг покриваше крайречната алея. На небосклона безбройни точици пламтяха кротко, отразени в два чифта очи - Фьодор и Николай се разхождаха покрай замръзналата река. Ритмичното хрускане на снега под краката им бе останало непридружено от обичайните лениви плисъци на водата.
“Не мога да повярвам,” тихо отбеляза Фьодор. “Как въобще може да си помислиш за това в този студ?”
Николай се ухили, и като че ли искайки да докаже нещо, отпи за пореден път от своето айс кафе. Всъщност в чашата му имаше много повече лед, сироп и сметана, отколкото кафе. Да се превърне в свидетел на консумацията на тази нечовешка напитка накара Фьодор да потръпне. Той се загърна с палтото си, но въпреки че то беше най-топлото му, а той носеше любимата си ушанка и чаша горещ чай, той все пак умираше от студ.
Може би да излязат на разходка в това време не беше най-добрата идея, но когато Николай бе поръчал напитките им за из път, Фьодор се бе оказал неспособен да му противоречи. Е, Фьодор от около преди час беше изненадващо лекомислен! Да си представи само приятната разходка под изящното звездно небе, а пък минусовите температури под същото даже да не му минат през ума! И в крайна сметка, загубен в блянове и мечти, той бе оставил Николай да го заведе до безлюдната, застлана със сняг алея, криволичеща покрай Нева. Ръка за ръка.
Но Фьодор далеч не съжаляваше за неочакваното развитие на събитията докато слушаше неспирното бръщолевене на своя приятел. Изкусно изплетена бяла плитка, дълъг шал и небрежно разкопчан шинел се носеха свободно след мъжа, вървящ до Фьодор.
Изведнъж Николай спря и грабна ръката на приятеля си.
“Шшш,” поставяйки пръст пред устните си, той внимателно прошепна: “Виж!”
Фьодор проследи погледа му. Две патици лежаха сгушени близо до замръзналата вода, в средата на блещукаща снежна преспа.
“Ехаа,” Николай изглеждаше напълно удивен от миловидната гледка, но не след дълго замислено добави: “Дали не им е студено… Федя?”
“Да?”
“Студено ли ти е?”
Впредвид че вече бяха прекарали около час навън, а от топлата му напитка отдавна не бе останало нищо, Фьодор видимо трепереше. Но виждайки изпълненото с умиление изражение и многобройните искрици у разноцветните очи насреща, накара Фьодор да преглътне несгодата. На лицето му се разстла усмивка.
“Ето,” Николай свали шала си и внимателно го уви около врата на приятеля си, позволявайки му да се потопи в онова тъй познато опияняващо ухание, което се бе пропило в материята. “Изглежда ти повече се нуждаеш от него.”
Сключвайки очи с виолетовите, Николай придърпа краищата на шала и устните им се докоснаха. Ръцете на Фьодор предпазливо се плъзнаха под разкопчаното палто, здраво вкопчвайки се в мекия вълнен пуловер отдолу, сякаш всичко зависеше от топлината, която тялото на Николай излъчваше, сякаш вече нищо не съществуваше, и Фьодор се остави целувката напълно да го разтопи.
И тогава - леко побутване и светът се преобърна. Първата мисъл, която мина през ума на Фьодор бе за ново изпадане в несвяст; все пак съвсем не беше необичайно за него. Но в момента, в който тялото му се приземи, Фьодор осъзна какво бе станало в действителност.
“Оле, не се удари, нали?” Николай попита измежду неудържими пристъпи на смях. “Трябва да внимаваш, заледено е!” Въпреки престорената загриженост в гласа му, Николай продължаваше да се кикоти тихичко.
Да твърдим че Фьодор беше бесен би било огромно подценяване на реалността! Лицето му пламтеше (и този път причина не беше студа); сърцето му бумтеше лудешки от раздразнение, срам и болка. Въпреки че ако трябваше да се замисли, падането не беше чак толкова болезнено - Николай го бе бутнал в огромна пухкава преспа.
Най-сетне Николай се наведе и му подаде ръка.
“Такъв си късметлия да ме и-” Николай така и не успя да завърши изречението си. Вместо това се чу тупване в снега. Увереността му тутакси се преобрази в ридание. “Федяя! Това въобще не беше мило!”
Фьодор наклони глава и бе посрещнат от жаловитата намусена физиономия на приятеля си, лежащ до него, и не можа да сдържи усмивката си. “Не трябваше да стъпваш там, заледено е.”
Весел смях озари нощната тишина.
“Ах! Да съм с теб е винаги толкова забавно!”
Снегът около тях сякаш вече не бе тъй смразяващ…
“Е, така или иначе сме тук, да се възползваме!” С тези думи Николай се претърколи, отдалечавайки се от Фьодор, и възкликна: “Хайде, Федя! Ако се движиш няма да ти е студено. Да видим чий ще стане по-красив!”
Ангел. С разрошени сребристи коси, отразяващи лунната светлина, Николай изглеждаше сякаш лети - крайниците му рисуваха в снега крилете, които така жадуваше. И сега, най-сетне те се превръщаха в реалност, изобразени на блещукащата повърхност около него. Една сбъдната мечта, макар и само за миг.
Останал неподвижен на мястото си, Фьодор наблюдаваше със затаен дъх как приятелят му полита. И чак когато движението на Николай затихна, Фьодор осъзна как бие собственото му сърце. И защо препускаше тъй необуздано, щом Фьодор не се беше движил въобще?
“А! А твоите къде са?” Широко отворените очи на Николай бяха насочени към мястото, където бе очаквал да види крилете на приятеля си. Нотката разочарование в гласа му направи намирането на отговор невъзможно за Фьодор. Не че не бе имал време; може би причината бе заслепителното вълнение на Николай… или пък просто не на всеки му бе писано да има криле.
“Нищо, ще ти заема моите!” С широка усмивка каза Николай и потупа мястото да себе си. Не им бе отредено да носят повече от един , но Фьодор се остави на импулса да се настани в прегръдката на своят ангел. Не им бе отредено да носят повече от един, и полетът прекалено близо до желанието неизбежно щеше да доведе до тяхното падение.
Но Николай не се притесняваше за счупеното си крило. Той пое ръцете на Фьодор и ги доближи до устните си преди да прошепне.
“Студено ли ти е?”
“Да.”
Ръцете на Фьодор бяха обсипани с куп бързи целувки. “А сега?”
“Малко.”
Със сподавен смях Николай придърпа приятеля си и го прегърна още по-силно. Ледовитият въздух вече не хапеше бузите на Фьодор, който бе сгушен в безопасността на мекия вълнен пуловер. Чудновато чувство се прокрадна в стомаха на Фьодор; чувство, което разцъфваше когато приятелят му беше наблизо; чувство, което сякаш замъгляваше мислите на Фьодор…
“Еха! Гледай!” Ахване го разбуди от полусънено състояние. Още малко и щеше наистина да е заспал.
Николай се размърда, погледът му насочен към небето, и Фьодор последва примера му. Безброй дребни снежинки се спускаха надолу, приземявайки се грациозно на лицата на двамата мъже, и се разтапяха в същия миг. Николай изплези език, опитвайки да ги улови в полет.
Може би все пак дори и падението би могло да бъде изпълнено с красота, изящество и хармония…